— Скоро няма да се местим тук — строго отвърна Райърсън, докато отваряше вратата. — Така, че не се тревожи за лизинга. Да го оставим непогасен.
Вирджиния понечи да каже нещо, но изгуби ума и дума, щом пристъпи през прага на входната врата и се сблъска с безпорядъка вътре.
— О, Господи — задъха се тя, докато оглеждаше хаоса в антрето. — Обрали са ме.
Осма глава
— Как са посмели да ми сторят това? Нямат никакво право да влизат в къщата ми и да обръщат всичко с главата надолу. Ще заложа капани в двора. Ще си купя огромно куче. Ще си взема пушка. Да, точно това ще направя. Ще си купя пушка. Ако някога се върнат, аз ще съм готова. — Вирджиния беснееше из всекидневната като събираше списания и подреждаше нещата по местата им в чекмеджетата и наместваше яростно и енергично мебелите.
— Успокой се, Джини — не за първи път Райърсън се опита да я успокои. На всеки две минути, откакто си тръгнаха от полицията преди около повече от час, й казваше „Успокой се“ и „Не го взимай навътре“.
— Сериозно говоря, Райърсън. Наистина ще си намеря пушка.
— Няма да си намериш пушка, госпожо Амазонка — отвърна той. — Ще дойдеш да живееш при мен, нали помниш? Няма защо да се притесняваш, че някой може да се върне тук, тъй като няма да живееш тук. — Той огледа една разпорена с нож възглавница. Пълнежът беше разпръснат наоколо. Стисна юмруци в мълчалива ярост, но запази спокойния тон в гласа си.
Вирджиния го изгаряше с поглед.
— Сега не съм толкова сигурна дали трябва да дойда да живея при теб. Не искам този, който е причинил това, да си мисли, че ме е уплашил.
Изражението на Райърсън се вледени. Той хвърли настрана възглавницата и се приближи до Вирджиния, слагайки ръце върху раменете й.
— Джини, не си смелата вдовица, която се опитва да задържи фермата си срещу набезите на банда стрелци, изпратени от съседното ранчо. Местният бос не е хвърлил око на твоята собственост. Нали тази къща е под наем? Според полицаите, това е чиста проба акт на вандализъм. Знам, че си ядосана и защо. Но ще действаш с разум.
— Тоест, трябва да опаковам всичко и да се изнеса оттук? — Тя огледа неразборията наоколо. Изгаряше я желание за мъст. Мисълта, че може би никога нямаше да си отмъсти, я вбесяваше.
— Добре. — Райърсън я пусна и взе списанията от ръцете й. — Ще внесем някакъв ред в къщата, а после ще приготвим куфарите ти и ще се махнем оттук.
— Не знам, Райърсън — раздразнено рече тя, — може би трябва да остана тук една-две нощи. В края на краищата, който и да е бил, може да се върне.
— И ти искаш да си тук, когато онзи се върне? — с недоверие попита Райърсън. — Не ставай глупава, Джини. Нямаш пушка, нямаш голямо куче, а и капани за двора нямаш.
Вирджиния се замисли.
— Ти би могъл да останеш с мен.
— Бих могъл, но нямам намерение. Никой от нас няма да пренощува тук. Вече се споразумяхме, че ще се преместиш при мен и така ще бъде. Защо не започваш да опаковаш багажа?
Тя неохотно се обърна. Все още тръпнеше от гняв. Беше й ясно, че състоянието, в което се намираше й пречи да мисли нормално. Може би Райърсън имаше право, но на нея не й се искаше да го признае.
— Аз наистина ще си взема пушка — изсумтя тя и тръгна по коридора.
— Не, няма да си вземеш пушка.
— Така си мислиш ти. — Вирджиния му хвърли намусен поглед през рамо. — Ще си взема пушка и ще се науча да я използвам.
Райърсън въздъхна.
— Вирджиния, статистиката ти е позната толкова добре, колкото и на мен. Ако си вземеш пушка и ти се случи да я използваш, шансовете ти са или да те застрелят, или ти да убиеш някоя невинна жертва и да живееш с тази мисъл цял живот. Ами ако са деца? Ами ако влязат с взлом и намерят пушката, докато тършуват из къщата? Биха могли да я изпробват върху себе си или някое другарче. Това е много по-вероятно, отколкото ти да стреляш по злосторниците.
— Въпросът е принципен.
— Нима мислиш, че не ми е ясно? Но това не променя нещата. Няма да си вземеш пушка.
— Не можеш да ме спреш.
— Мога и ще го направя — отвърна той с ледено спокойствие.
— Имаш нещо против една жена да защити себе си ли? — яростно попита Вирджиния.
— Не. Но не с пушка ще се защитаваш.
Невъзмутимостта му я вбеси.
— Така си мислиш ти — рече тя.
Той се извърна така внезапно, че Вирджиния се задави и отстъпи.
— Райърсън? — прошепна тя. Непонятна й беше студенината и суровостта в погледа му.
Той се приближи и застана срещу нея.
— Никакви пушки — точно и ясно отсече Райърсън. — Ясно ли е? Нищо не разбираш от пушки и за няколко дни не можеш да научиш достатъчно, че да можеш да се справиш с мародерите. По дяволите, дори професионалистите се дънят. Картината, която ти обрисувах, че застрелваш невинен човек, не съм си я измислил.