— Когато вие двете спрете да се кикотите, можем да изпием кафето и да тръгваме. — Той погледна елегантния часовник на китката си. — Става късно.
Вирджиния почувства сестринска благодарност, когато Деби за първи път в живота си демонстрира, че може да си държи езика зад зъбите. Никой не каза нищо повече за червеното боди. Райърсън целуна Вирджиния за довиждане пред входа на сградата, където тя работеше.
— Купих го за теб да го облечеш довечера. Днес е нашата годишнина — прошепна той в ухото й.
— Каква годишнина?
— Преди седмица и половина ние се прелъстихме един друг на Торалина.
— О! — Вирджиния сграбчи хартиената чанта от ръката му. — Тази ли годишнина? Тъй като ще се прибера преди теб, по-добре да го взема аз.
— Ще го облечеш, за да приготвиш „маргаритите“ ли?
Тя се усмихна ослепително.
— „Маргаритите“ биха били чудесно допълнение. Доста подходящо. — Тя припряно кимна и се обърна към стъклените врати.
Райърсън я наблюдаваше, усещайки, че се възбужда от самата мисъл, че му се иска да види Джини, облечена в червената дреха от коприна и дантели. Щеше да изглежда дяволски секси. А гривната щеше изящно да допълва тоалета. Той се почувства най-големият късметлия на земята.
Като си свирукаше тихичко той се отправи към мерцедеса.
Когато вечерта се прибра след работа, вече не си свирукаше. Беше сериозен, а щом разбра, че Вирджиния още не се е прибрала, загрижеността му се превърна в тревога.
— Джини? — викаше името й, докато обикаляше къщата. Тя винаги се прибираше преди него. Офисът й не беше много далеч. За десет минути изминаваше разстоянието. Той грабна телефона и набра офиса й. Никой не се обади. Райърсън затвори с трясък слушалката и отиде до прозорците. Загледа се в залива Елиът и си наложи да се успокои. Може да се е отбила в магазина да купи съставките за коктейла „Маргарита“ или се е сетила, че трябва да направи нещо, за което беше забравила, когато му обеща, че ще се прибере преди него.
Той даде още петнайсет минути толеранс.
А после какво? Не можеше просто да се обади в полицията, защото Джини беше закъсняла от работа с двайсет минути.
Райърсън включи телефонния секретар, за да чуе дали Джини не беше оставила съобщение. Нямаше такова. Погледна ръчния си часовник и отново вдигна слушалката, за да позвъни на Деби. Набра припряно номера. Никой не се обади.
В къщата на родителите й.
Тъкмо набираше номера на семейство Мидълбрук, когато чу завъртване на ключ в ключалката. Пусна телефонната слушалка в гнездото й и се спусна към вратата.
— Къде беше, по дяволите? — процеди той, когато Вирджиния влезе в коридора с купища пакети. В едната от чантите беше червеното боди. Тя го погледна изумена.
— Отбих се да прибера дрехите от химическо чистене. Ти си се прибрал малко по-рано. Какво става, Райърсън?
— Закъсняваш почти с половин час. Трябваше да си тук, преди да се върна аз.
— Щях, но в последната минута се сетих за химическото чистене. Не разбирам защо си толкова разстроен. Има достатъчно време за бодито и „маргаритите“.
— Забрави за проклетото боди — изсумтя той. — От сега нататък ме уведомявай, когато имаш намерение да закъсняваш. Искам да знам къде си във всяка минута, ясно ли е? Остави съобщение на телефонния секретар или предай в офиса. Още по-добре ще е да ми даваш програмата си за деня, към която трябва да се придържаш. Без отклонения.
— Програма! — наежи се Вирджиния. Тя остави пакетите и се обърна с лице към него. — Мисля, че е най-добре да си изясним нещо с теб, Райърсън. Казах ти, че не съм свикнала да изпълнявам заповеди. Освен това, нямам навика да докладвам какво правя във всяка една минута. Ако така си представяш съжителството, то тогава ти си в голямо заблуждение. За кого се мислиш, че да изпадаш в гняв само, защото съм закъсняла няколко минути от работа?
Той прокара ръка през косата си и се опита да овладее нервността си. Тя все още не знаеше това, което знаеше той.
— Добре, успокой се.
— Не аз имам нужда да се успокоя, а ти. Ако знаех, че ще се държиш по този начин при това малко закъснение, никога нямаше да се съглася да се преместя при теб. Ние не сме женени, Райърсън. Спомняш ли си? Дори и да бяхме, не бих позволила поведението ти. Съпругът ми ми остави достатъчно разочарование, което ще ми стигне за цял живот. Няма никога да позволя на никой мъж да ме тъпче.
Той си помисли, че тя изпада в истерия и то по негова вина. Райърсън наистина беше потъпкал достойнството й. Вдигна ръка.
— Спокойно! Нека ти обясня.
— Не мога да съм спокойна. Ядосана съм. Нямаш никакво право да ми крещиш така. Няма да ти се размине. Няма да ти позволя да ми причиниш подобно нещо. Нямаш никакво право.