Продължиха да си проправят път сред все по-многолюдната тълпа, отминавайки англовидните вили, докато накрая стигнаха до Камбърмиър Бридж и пред погледа им изникна бледият силует на християнската църква.
— Ето ти и местната катедрала — оповести сър Джордж, макар че нямаше нужда. — Хората все приказват за компромиса на англиканската църква. Ама какъв ти компромис? Това тук си е чиста проба нашенска готика! Трябва да я разгледаш отвътре. Фреските са проектирани от бащата на Киплинг. А пък ако дойдеш в неделя, можеш да се разходиш на терасата й сред местните величия.
— Едва ли ще имам много време да се размотавам наоколо — сухо отбеляза Джо.
След последния завой се озоваха пред ярко осветения театър.
— Прилича на мюзикхол от викторианската епоха — произнесе се сър Джордж. — Аз му викам „индийски барок“.
Каретата величествено спря. Единият кочияш се зае с конете, а другият отвори вратата пред насъбралото се множество, което направи път за сър Джордж и госта му. Когато влязоха във фоайето, някакъв униформен служител прошепна:
— Негово височество не е тук тази вечер, сър Джордж, нито пък губернаторът на Пенджаб. Боя се, че ваша милост е най-високопоставеният от тук присъстващите европейци.
— И какво да правя в такъв случай?
— Нищо особено, сър. Просто се усмихвайте и кимайте наляво-надясно.
— Че аз цял живот само това правя — изсумтя сър Джордж. — Е, нали затова ми плащат! А, добър вечер, мисис Галахър. А това Маргарет ли е? Маргарет! Нямаше да те позная. Я как си се източила, ако мога тъй да се изразя. За пръв път ли те въвеждат в светския живот?
Наоколо му се скупчи сума народ.
— Мога ли да ви представя сестра си, сър Джордж? Джойс, това е сър Джордж Джардайн, действащ лейтенант-губернатор на Бенгал.
— Драго ми е, драго ми е! — възкликна сър Джордж. — За пръв път ли сте тук?
— Това е вдовицата на полковник Чичестър, която беше тук и миналата година — дискретно му подшушна служителят.
— Ах, мисис Чичестър! Радвам се да ви видя отново. Значи сте тук за втори път. Ах, три ли станаха? Как само лети времето! Мога ли да ви представя капитан Сандиландс, който ще ми гостува няколко седмици, надявам се… А, Джо?
Отнякъде се дочу нескопосано настройване на инструменти, при което тълпата се разпадна на по-малки групички и полека се насочи към местата си в позлатените ложи, които ограждаха околовръст сцената.
— Май още не се е разчуло за Корсовски — отбеляза сър Джордж, докато заемаха местата си. — Чудя се дали ще го съобщят официално? Само дано не нарочат моя милост да го стори!
Джо се огледа. Блеснали погледи, „шавливи очи“, както би се изразила майка му, елегантни кокове, колосани нагръдници, мустакати лица. Тук-там светлината се отразяваше в нечий монокъл. Джо се почувства като отломка от отминали времена. Съзнаваше, че като гост на сър Джордж бе обект на всеобщо любопитство. „Ако имах мустак, сега щях да го засуча доволно“, помисли си той. Мярна мисис Греъм, спътницата му от влака, и за нейна радост й смигна заговорнически.
Шоуто започна с началните тонове на увертюрата от „Аида“, в изпълнение на шестчленния оркестър. После светлините се насочиха към сцената, където след вдигането на завесата се разигра едноактна пиеса, изпълнена доста сносно от четирима актьори под бурните аплодисменти на публиката.
— Анджела изглежда на не повече от трийсет — възхитено подшушна някой наблизо.
— Хмм, аз на слънце изглеждам на двайсет и една, а тя на сянка — два пъти по толкоз! — гласеше язвителният отговор.
След комедията застъпи Хоровото дружество, което изпя „Слушайте, прекрасни рози“, последвано от гръмкото изпълнение на „Хора на войниците“ от мъжката му част. Накрая неколцина кльощовати девойчета, без да им мигне окото, се закълчиха в някакъв модернизиран джаз вариант на негърски танц.
— Ако това наистина беше мюзикхол отпреди петдесет години, можеше да поръчаш в антракта да ти пратят някое от тия момета — подхвърли сър Джордж. — Само да подшушнеш на Джеймс!