— Разгледайте този подпис — каза му Джо. — Съзирате ли нещо познато?
— Абсолютно неразгадаем — заяви Шарп и вдигна листа срещу светлината. — Явно това е била целта — Корсовски да не може да го разчете. — Умълча се замислено. — Мастиленосин флумастер с широк писец, също като моя — отбеляза след малко. — Обикновено го оставям на бюрото. Виж, Сандиландс, някой може да се е вмъкнал тук… кога се пада?… миналия ноември, преди да се изнесем обратно към Бомбай… Написал е второто писмо, а другото, предназначено за пощата, е покрил. Миналият ноември тук беше голяма навалица, както винаги в края на сезона. Сума народ се изниза през офиса.
— Майко мила! — възкликна след малко той. — Ама аз се набутвам в устата на лъва, а? Дали сам да не си нахлузя белезниците?
— Няма да е необходимо — усмихна се Джо. — Поне на този етап. Много ми помогнахте, мистър Шарп. Един последен въпрос на тръгване. Бихте ли ми казали къде бяхте вчера следобед?
— Да видим сега — въздъхна Реджи и разгърна дневника на бюрото си. — Обяд с приятели, на Маунт Плезънт, у Джони Бристоу. Имат добра конюшня, та държа там няколко кончета. А оттам ме закараха до Анандейл, за да огледам един кон, който смятах да купя от бригадния командир Калахън, а сетне да го препродам на Ефи Карстеърс и да изкарам някоя пара. Ама не го взех. Не беше наред с дробовете, пръхтеше като пожарна! Взех тонга и се върнах в театъра за репетицията в четири часа.
Джо записа в тефтерчето си споменатите имена и часове. Приведе се напред и измъкна писмото на Корсовски от пръстите на Шарп, след което го постави, ведно с индиговото копие, обратно в кожения калъф.
— Ще взема това, за да го покажа на Картър. Останалите не ми трябват, но за всеки случай нека да са на разположение. Пожелавам ви приятен ден, Шарп.
На прага се обърна и видя как Шарп улисано ровеше в папката.
— Между другото — подметна той с извинителна усмивка — дали имате някакви снимки на Корсовски? Може би агентът ви е изпратил фотографии за плакатите?
— Не, поне на мен не ми е известно. Пък и не можем да си позволим чак такава реклама. Тук не е Париж, където на всеки ъгъл има репродукции на Тулуз Лотрек.
— Значи според вас в Симла няма човек, който би могъл да помогне при идентифицирането на трупа? Никой ли не е знаел как изглежда?
— Ами май тъй излиза. Всички го знаят по име, нали беше толкова известен… То може да са го виждали на сцената в Лондон или Париж, ама никой не се е похвалил. Трябва да поразпитате, макар че… — позамисли се той. — На сцената ще да е бил маскиран с грим и костюм, нали? Не, по моему надали някоя жива душа тук го познава.
Но усмивчицата му изчезна, като осъзна колко нелепо прозвучаха словата му. В следващия миг очите му светнаха от внезапно просветление.
— Ами да! — провлачено поде той. — Очевидно никой няма мотив да застреля някакъв гостуващ певец, комуто даже лицето не познават… но един детектив… Лицето му е познато на доста от големците в Симла. Доколкото разбрах ти, Сандиландс, си бил непосредствено до оня клетник, когато са го гръмнали? На твое място щях да вадя душата на народа с въпроса кой е знаел за твоята визита! И първи в списъка щеше да е сър Джордж, не мислиш ли?
Джо се усмихна и излезе. Нямаше какво повече да изкопчи от Шарп.
Глава шеста
Щом се озова на улицата, Джо махна на една рикша и се разпореди да го откарат „в дома на сахиб Картър“. Както му бе споменал Картър, това упътване бе предостатъчно и рикшата се понесе из усуканата сърцевина на жилищната част в Симла. По стръмния склон бяха накацали безброй къщички и като се ориентира по картата, предоставена му от сър Джордж, Джо реши, че това навярно бе Елисейският хълм. Някои домове бяха укрепени със стълбове, а други — с подозрително рехави подпорни конзоли. Около всяка къща се виждаха кипри бухлати градинки, от които, прецени Джо, се откриваше шеметно красива панорамна гледка.
Тукашните улици бяха възтесни и на няколко пъти рикшата трябваше да отбие встрани, за да отвори път на друга в насрещната посока. На снажния Джо му беше доста неловко да бъде разнасян от дребничките водачи на рикшата, поради което ги възнагради с щедър бакшиш. За негова изненада жестът му бе посрещнат с крайно сервилни физиономии.
Домът на Картър бе олицетворение на местната жилищна архитектура. Червен покрив от вълниста ламарина, две-три открити веранди, изобилие от увивни растения и две дечица, които си играеха в пясъчника под надзора на бавачката. Те плахо отвърнаха на поздрава на Джо, а съпругата на Картър излезе да го посрещне.