Картър също се намеси.
— Вярно е. Преди да се появи тук преди три години, пътувала с влак от Париж до Марсилия, където възнамерявала да прекара една-две седмици и след това да се качи на кораба за Бомбай. Само че на моста край Бьон влакът излязъл извън релси и политнал в пропастта. Ужасна катастрофа, сигурно най-тежката в историята на Франция.
— Ах, да, спомням си! — възкликна Джо. — Чух за това — беше непосредствено след войната. Но не направих асоциацията.
— Напълно нормално. Алис е била единствената оцеляла, доколкото знам, сред двеста загинали. И компаньонката й починала, тъй че Алис се събудила сам-самичка в някаква френска болница, на мили от дома си.
— Ама че работа — каза Джо. — А после какво е станало?
— Ами според завещанието на дядо й трябвало да наследи контролния пакет акции на ИКТК, затова я чакали да пристигне със следващия кораб. Алис се съвзела за нула време — напълно в стила й — и телеграфирала на попечителите си в Лондон, че била добре и възнамерявала да продължи пътуването според първоначалния график. Двете седмици, предвидени за разходка из крайбрежието, тя прекарала в болницата, тъй като била доста поожулена.
— И аз забелязах белега на бузата й.
— Аха, освен това имала няколко пукнати ребра и била поизкълчена тук-там. И макар да била в окаяно състояние, тя проявила прословутата си инициативност и завързала близко приятелство с медсестрата, която се грижела за нея в болницата. Взела я със себе си като лична болногледачка, камериерка, компаньонка — наречете го, както щете. След като издирили багажа й, двете взели кораба и пристигнали в Индия, както било запланувано. Оная жена още е тука, в Симла. Казва се Мари-Жан Питьо. Алис й помогна да си отвори магазинче на Главната. Как се казва, Мег?
— „Ла Бел Епок“ — отвърна Мег. — Много е шик, тоест — адски скъп. Аз само пътьом хвърлям поглед на витрината и бързам да отмина, та да не ме таксуват, задето съм надзърнала — тузарски бутик, нали се сещате? Всички от хайлайфа пазаруват там, даже са видели и Н.П.
— Какво е това Н.П.?
— Нейно превъзходителство лейди Рединг. И тя е приятелка на Алис.
— А чия собственост е магазинът? — полюбопитства Джо.
Мистър и мисис Картър се спогледаха.
— Мисля, че се води на името на Мари-Жан — отвърна Картър.
— Но Алис плаща за стоката, разбира се — добави Мег. — Това е само една от многото й дейности. Пък и бизнесът процъфтява — Мари-Жан отвори бутик и в Бомбай, а чувам, че догодина се кани да стори същото и в Делхи.
— Значи все пак някой се е облажил от катастрофата — замислено отбеляза Джо. — Бих искал да поговоря с мадмоазел Питьо.
— Е, Алис явно е била много благодарна на Мари-Жан и двете все още са добри приятелки. Алис е много щедра, да знаете.
— Пък и доста по-богата — подхвърли Картър. — Всички се възхищават на размаха, с който върти бизнеса. ИКТК си беше компания от старата генерация, която тиктакаше като идеално смазан механизъм и носеше добри печалби, тъй че хората бяха донякъде притеснени от перспективата да попадне в ръцете на някаква си госпожичка, току-що навършила пълнолетие.
— Май бяха по-притеснени, че Реджи Шарп държи четиридесет и деветте процента — изсумтя Мег.
— Ама тя се оказа много печена. Още с пристигането се омъжи за Реджи и стана мисис Кониърс-Шарп. После пък пенсионира неколцина далечни роднини, които години наред стояли начело на компанията, и прояви голяма дързост, като назначи на тяхно място двама азиатци и един индиец. Заедно с Реджи запретнаха ръкави да управляват бизнеса, което също беше много далновидно решение. И двамата имаха полза парите им да са в един кюп.
— Разговарях с Реджи тази сутрин — каза Джо. — Не ми се понрави особено.
— Не съм изненадана! — гръмко възкликна Мег. — Аз изобщо не го понасям! Чарли, нали си е добра душа, все се мъчи да го оправдае, ама ако трябва да си признае с ръка на сърцето, и той ще го провъзгласи за негодяй! Тоя човек е пълна противоположност на Алис — тя открай време се бъхти за бизнеса, а той е един развейпрах, само се фука и пие като смок…
— Мег! — рязко я прекъсна Картър. — Не знаеш това със сигурност.
— Как не! Всички го знаят. Само да чуеш Дулси Петигрю!
— Хич не желая да слушам тая усойница Дулси Петигрю! — заяви Картър. — Няма да се хвана и на една нейна дума. Е, вярно, че обича да се шляе без работа. В Симла има една порода безделници, отдадени на лов, пиячка, танци и хазарт. Повечето са бивши военни, които си развяват байрака на воля, и Реджи Шарп не остава по-назад! Джони Бристоу, Бърти Хърн-Робинсън, Джаки Карлайл, Едгар Трууп — всичките са от един дол дренки. Щях да кажа, че не бих поканил никой от тях на гости, но пък и те едва ли ще се затърчат към скромния ни дом. Принадлежат на подземния свят — нямат шанс да припарят до нейно превъзходителство, а се съмнявам, че и сър Джордж би ги приел в резиденцията си. Зарибяват туристите, развеждат ги насам-натам и им предлагат забавления в стила на „добрата стара Индия“. Чувам какви ли не приказки по техен адрес! А най-тежък случай е Едгар Трууп. Той е доста по-възрастен от другите и определено е тарторът на тая разпасана команда. Не мога да го понасям, но май са много гъсти с Реджи.