Джо реши, че ще устои на комбинацията от красота, чар, интелигентност и добродушие, която представляваше Алис Кониърс-Шарп. Ееех, каква идеална жена стоеше пред него! Самото съвършенство в английски образ — спретната и свежолика, с прилежно прибрана на тила коса, в тъмносин костюм с бяла якичка, скромен като ученическа униформа. И все пак тази благовидна фасада не му вдъхваше доверие. Изглеждаше някак преднамерено невинна. Сякаш се опитваше да прикрие истинската си същност. Една изтървана от нея дума го бе поставила нащрек, а неподправената й скръб по повод кончината на Корсовски все го навеждаше на мисълта, че бе познавала певеца приживе.
Алис си наля кафе и седна до него. Лъхна го чувствен тежък парфюм с ориенталски аромат. Остана изненадан. Ароматът не се връзваше с ангелското излъчване на мисис Шарп.
— А как стоят нещата с клетия баритон, мистър Сандиландс? Намерихте ли кой да го идентифицира? Някой от роднините му?
— Картър се занимава с това. Свързал се е с импресариото на Корсовски и вероятно скоро въпросът ще се уреди — отвърна Джо сковано, тъй като се чувстваше неловко от близостта й, която бе в разрез със служебния етикет. Рамото й докосна неговото, когато тя се наведе да постави чашката си върху масата, и за един кратък миг той се стресна при мисълта, че се кани да плъзне ръка по коляното му. Джо се изправи, отиде до прозореца и погледна навън, а после ужким заразглежда купчината грамофонни плочи. Тя го наблюдаваше безмълвно, със спотаена усмивка. Той реши да наруши спокойствието й.
— Един въпрос, мисис Шарп. Къде се намирахте в седем часа вечерта на четвърти март 1914 година?
Тя го изгледа стъписана. Наклони глава и затвори очи, като си придаде вид на дълбоко замислена. После погледна Джо с дружелюбна усмивка.
— Нали правилно чух, че казахте 1914-та? Ами седях на последния чин в класната стая и копнеех звънецът да оповести края на часа в подготвителен клас. Ходех в училището в Уайкоум Аби. Бях на петнайсет години. Най-добрата ми приятелка Джойс Карстеърс сигурно е седяла от дясната ми страна, но по моему трудно ще я заставите да потвърди думите ми, тъй като проспа повечето часове в подготвителния клас.
Алис се наведе напред и добави:
— Е, ще ми кажете ли защо ми задавате такива въпроси? Да не би някой да е убил директорката? О, небеса! Мис Мърчисън наистина приличаше на мумифицирана от памтивека, но това е първото официално потвърждение на подозренията ми.
Джо се почувства кръгъл глупак и даже се ядоса. Извади овехтялата програма с петна от вино и й я показа, като зорко следеше реакцията й. Тя остана смълчана доста време, докато изучаваше съдържанието на брошурката. Накрая взе една ленена кърпа и попи набъбналите в очите си сълзи. Погледна го прямо.
— Колко покъртително! Не мислите ли?
— Със сигурност е означавало много за Корсовски. Оказа се почти единствената сантиментална вещ в багажа му. Какво мислите за това?
— Ами много е трогателно. Сигурно е бил много увлечен по тази англичанка, щом като е запазил посланието й толкова време.
— И защо да е англичанка, а не италианка или французойка?
— Ами то е ясно. Погледнете почерка — типичен за ученичка от частно училище. Съществено се различава от континенталния краснопис. Погледнете! — Тя взе лист и химикалка от бюрото и преписа първите два стиха. — Ето, виждате ли? Обучавана е по наръчника на Мария Планкет, издаден през 1905-а. Един такъв зелен, със златист надпис. Още ми е пред погледа. Уф! Макар че всеки почерк е различен, според мен аналогията е ясна, нали?
Това беше очевидно.
— Май наистина смятате, че премълчавам предишно запознанство с певеца, а? Хайде, признайте си! Една пикла на петнайсет години би останала крайно поласкана от подобен развой, само че той едва ли би се прехласнал по някоя ученичка с униформа и плитки. Пък и очевидно заварката е станала не в английската провинция, а в някоя френска опера.
Джо отново се почувства неловко от лекия сарказъм в тона й.
— Може ли сега да поговорим за смъртта на брат ви, мисис Шарп? Кажете ми, кога и как разбрахте, че не е загинал във войната?
— Той ми изпрати телеграма веднага щом се е върнал в Англия. Съобщението пристигна в Бомбай през ноември 1918-а. Все още бе доста немощен, затова се възстановяваше повече от година, през което време остави постарому семейните и фирмените дела. След това, през април 1921-а ми писа, че вече бил достатъчно добре, за да дойде в Индия да си уреди положението. Вече взел решение по някои въпроси. Бил съгласен с моите планове и методи. — При тези думи лицето й придоби сурово изражение. — Пък и защо да не е съгласен? Винаги съм била по-умна от Лайънъл, мистър Сандиландс. Да ви кажа право, наистина се опасявах, че ще разруши постигнатото от мен и че ще ме измести от управленското кресло.