— Близки ли? И доколко са близки, питам се аз? Или по-точно, от какво естество е близостта им? Останах с впечатлението, че… — Джо млъкна като попарен, че се бе раздрънкал тъй свободно, без да знае как би реагирал Картър на думите му.
— Аха! Значи такава била работата! — Картър се умълча за малко, после се усмихна. — И двамата са хубавци от класа, тъй че не съм особено изненадан. Само че не проумявам как тъй досега не са плъзнали слухове? Дори Мег нищо не е надушила, сигурен съм. А за мащабите на Симла това е истинско постижение!
— Имам чувството, че Алис Кониърс е много обиграна в укриването на истината — заяви Джо. — Има нещо у нея, което не ми дава мира. Все ме гложди мисълта, че е свързана с Корсовски.
— Не те разбирам — отвърна Картър. — Нямаме доказателства, освен оная стара програма отпреди осем години и надписа с английския почерк. Това не е кой знае какво.
— Не е само това — бавно промълви Джо. — Когато снощи се запознах с Алис, тя намекна, че вероятно аз съм бил нарочен за мишена. Спомена нещо от рода на „Корсовски приличаше на англичанин отдалеч…“. Откъде знае това? Нали разпитвах — никой в Симла няма и понятие как е изглеждал певецът. Всички бяха чували за него, но никой не бе виждал негова снимка. Ако се бе появило някое джудже с червена брада, те пак щяха да го вземат за Корсовски! А тя категорично отрича някога да го е виждала. Пък и още си мисля, че прекалено присърце прие кончината му.
— Ммм… Дали пък не е мярнала негова фотография в пресата? Той подвизавал ли се е в Лондон, преди тя да напусне Англия?
— Наистина изнесе представление в Ковънт Гардън, но по онова време тя вече е била на път за Индия.
— Сетих се! Може да е видяла някоя от снимките му в каталога на звукозаписната му компания, а?
— Разгледах колекцията й от плочи. Изобщо няма оперни, само джаз и рагтайм. — Джо въздъхна. — Има и трета връзка. Погледни това, Картър…
Той извади френския вестник от джоба си и го подаде на Картър, като му обърна внимание на посланието на импресариото и името на Алис Кониърс в списъка на първа класа.
— Ама че работа! — възкликна Картър. — Виж, пратихме телеграми на този Грегъри Монтфийо в офиса му в Париж, за да го уведомим за смъртта на Корсовски и да го питаме за близките му. Ще изпратя още една телеграма, да го питам дали си спомня защо е изпратил вестника преди три години. Дай да го погледна пак.
И той се вгледа в списъка на пасажерите, като от време на време молеше Джо да му преведе някоя и друга дума.
— Чакай малко! Хрумна ми още нещо. Може да е изстрел в тъмното, но защо да не пробваме? Виж тук, Джо — още някакъв човек е оцелял при злополуката. И е пътувал в първа класа. Капитан Колин Симпсън. Връщал се е в поделението си в Бомбай. Може той да хвърли допълнителна светлина върху личността на Алис Кониърс. Не ми се вярва много, но все пак сме длъжни да пробваме. Дали все още се намира в Бомбай? Пише ли нещо за него в статията?
— Ами в по-голямата си част е сърцераздирателно писание за онова бебче Хенри — каза Джо, докато четеше колонката. — Но като че ли ми се стори… А, да, ето тук. Боя се, че не е написано много. За Алис казват, че почти веднага е продължила пътуването си, а после пише: „Един английски военен, капитан Колин Симпсън, също е бил на път за Бомбай, където се намирало поделението му KOYLI-3, но пристигането му ще бъде значително забавено поради сериозните травми на главата му… Капитанът пострадал тъй жестоко, че първоначално бил причислен към покойниците и прекарал няколко часа в моргата, преди да разберат, че още е жив. Закарали го в болницата в Лион, където имало по-добри условия за лечение на подобни травми. Отначало бил в списъка със загиналите, но впоследствие уведомили семейството му, че бил оцелял.“
— В поделението би трябвало да имат координатите му. Веднага ще телеграфирам. Значи две телеграми — една до Г. М. и една до адютанта на трети полк на Кралската йоркширска пехота!
Картър взе лист и химикалка и внимателно написа двата текста, после подвикна и на прага мигом се появи млад офицер. След като получи инструкции, младокът кимна, сложи листовете в кожената торбичка на колана си и забърза към пощенската станция.
— Разбира се — подхвана Джо, — колкото и да се ровичкаме и да умуваме над тези дребни мистерии, колкото и да слухтим наоколо, ще бъде голям пропуск, ако не сторим най-важната стъпка, при това възможно най-скоро.
— Имаш предвид Едгар Трууп — мрачно рече Картър. — Алис си го е казала много ясно. Прав си, длъжни сме да проверим, инак ще ни обвинят в професионална небрежност.