— Сигурни ли сте, че не желаете още нещо? — попита Едгар Трууп и ги изгледа фамилиарно, ухилен до уши. — Да ви нагостя с още нещо?
— С информация — студено отвърна Картър.
Трууп ги погледна дружелюбно.
— Моля, питайте на воля и да видим дали ще мога да ви отговоря.
— Един простичък въпрос — поде Картър. — Къде беше вчера между дванайсет и четири часа следобед?
Трууп въздъхна с облекчение.
— Това е лесно — рече той. — Излязох оттук към дванайсет и отидох да обядвам с Джони Бристоу и Джаки Карлайл. И Бърти Хърн-Робинсън се мярна за кратко. Реджи Шарп също беше там, но трябваше да ходи до Анандейл.
— Къде живеят приятелите ти?
— Е, това едва ли е убягнало от вездесъщата полиция. Джони, Джаки и Бърти живеят под един покрив, в едно пансионче на Маунт Плезънт — намира се на самия ъгъл, току зад хотел „Сесил“.
— И те ще могат да потвърдят думите ти?
— Разбира се, че ще потвърдят.
— Значи си бил там малко след дванайсет?
— Да кажем дванайсет и десет.
— Имахте ли предварителна уговорка?
— Ами! Изобщо не се бяхме уговаряли. Просто наминах да видя как я карат. Да си кажа правичката, бях си наумил да ги замъкна да поиграем снукър. — Обърна се към Джо. — Играете ли снукър? Пробвали ли сте някога? Тук се е превърнало в мания! То е вид билярд.
— Чувал съм за него — каза Джо.
— Някой път трябва да поиграем.
— И тъй — намеси се Чарли Картър, — смятали сте да поиграете снукър, но доколкото схващам, плановете ви са били осуетени?
— Точно така. Щом повдигнах въпроса, решихме да поизлезем, понеже времето беше много хубаво. Джаки си беше купил нова кола и искаше да се изфука, тъй че тръгнахме с него.
— И четиримата ли?
— Не. Както рекох, Бърти обядва с нас, ама после замина по някаква си негова работа. Реджи пък трябваше да иде до Анандейл, за да огледа един жребец от тамошната конюшня, тъй че пътьом го откарахме, а после тримата с Джони и Джаки отпрашихме из баира, дордето пътят беше що-годе сносен. Минахме по шосето за Машобра.
— И кога се върнахте?
— Ами не знам точно. Някъде към три часа.
— А какво стана после?
Докато Картър задаваше рутинните въпроси, Джо разглеждаше обстановката. Картините по стените бяха в стила на вековната могулска традиция и изобразяваха мустакати, накичени с бижута раджи, безцеремонно обладаващи влажнооки моми в оскъдно облекло, които чрез някакъв трик на четката имаха крайно отнесен вид, сякаш бяха на друга планета. Май изобщо не забелязваха изкълчените и анатомично неправдоподобни пози, в които се бяха озовали. Но пък килимите на пода бяха истински шедьовър, помисли си Джо, както и някои от тибетските възглавнички и изящната месингова лампа, провесена от тавана. „Да идем в кабинета ми“, бе казал Едгар Трууп. Каквато и функция да изпълняваше това помещение, в никакъв случай нямаше вид на офис.
Джо се загледа в домакина, изтегнат сред гиздавите възглавнички. Беше доста висок, на ръст почти колкото Джо. Навремето сигурно е бил някой левент момък, но понастоящем бе изгубил добрата си форма, сигурно защото си сръбваше порядъчно, което личеше от петната по лицето и моравия му нос. Зейналата риза разкриваше космати гърди, най-горното копче на панталона му беше разкопчано, а тирантите бяха опънати до скъсване връз масивното му туловище.
Чарли Картър продължаваше да го залива с въпроси.
— И после какво стана? — повторно запита полицаят.
Преди да отговори, Едгар Трууп отново напълни чашата си.
— Да поръчаме ли още една бутилка, а? — попита той, като ги изгледа подред. И двамата кимнаха отрицателно. — Нещо ми е жадно — извинително добави домакинът. — Докторът все ми повтаря, че трябва да поглъщам много течности, и аз се старая. Та какво ме питаш…?
— Какво стана после?
— Ами двамцата с Джони най-накрая успяхме да поиграем снукър, а Джаки продължи да се развява с колата си. Изкарахме три игри, даже мога да ви кажа резултата, ако си напъна мозъка. Джони спечели първите две, а аз го бих на третата. Горе-долу винаги по толкова играем. Прибрах се някъде към пет.