— Значи между дванайсет и пет часа следобед непрекъснато си бил в компанията на други хора?
— Точно тъй.
— И те ще потвърдят казаното от теб?
— Не виждам защо да не го сторят. Ама чакайте сега — взе да ми писва! Не съм свикнал да ме въртят на шиш, и то в собствения ми кабинет, кажи-речи, пред очите на персонала. Смятам, че имам право да запитам какво, по дяволите, става тук? Явно разследвате смъртта на оня нещастен руснак. И какъв мотив може да има моя милост? Кажете ми с една дума, защото наистина взе да ме хваща нервата.
Чарли Картър изобщо не обърна внимание на въпроса му.
— Кажи ми, мистър Трууп, притежаваш ли карабина калибър 303?
При този въпрос Едгар Трууп за миг изгуби почва под краката си, но бързо се окопити.
— Всъщност имам две такива карабини. Едната е спортна, немска направа, а другата — бойна, английска, марка „Лий Енфийлд-3“.
— Ще ни ги дадеш ли на заем?
— На вас ли? Да ви ги заема? Че защо не? — отвърна Трууп. — Само че не проумявам защо са ви? Аз по принцип давам под наем спортно оръжие, нали знаете, за ловен туризъм. Нямам против да ви ги дам за един следобед. Ако наистина ги искате.
— Щом като сме се заели сериозно със случая „Корсовски“ — поде Чарли благодушно — и разнищваме евентуални заподозрени, се налага да подложим на балистична експертиза намерените куршуми (вече съм задвижил този въпрос), след което да направим пробен изстрел с твоите карабини и по същия начин да изследваме куршумите. Това е аналогично на снемане на пръстови отпечатъци.
— Е, хубаво, обадете ми се, щом решите да се заемете с това. А сега моля да ме извините, ама по това време ме искат на „парадния вход“, както се казва.
Джо долови с периферния си слух разни шумове отвъд вратата — гръмогласен смях на европейци, сърдито гълчене на индийка, трели от пиянска песен и леки забързани стъпки по стълбището край балкона.
Едгар Трууп се изправи.
— Извинете. Ще излезем оттук. Едва ли ще ви е приятно пак да минете през главния вход. Не се знае на кого може да налетите! Току-виж на някое началство му се е прищяло да купи китка посред нощ, а ние сме прочути с дискретността на услугите си. Последвайте Клаудио — той ще ви изведе напряко. Сбогом и на двама ви! Отбийте се пак, като ви скимне да погърмите.
Той плесна с ръце и елегантният европеец се появи начаса. Трууп им помаха веселяшки и се отправи към вратата. Но Клаудио заговори тихо:
— Извинете, сър, имам съобщение за господата.
— Съобщение ли? Че от кого? Знае ли някой, че се намирате тук?
Клаудио се усмихна леко.
— Съобщението е от мадам. Мадам Флора.
Трууп направи неприязнена физиономия.
— Какво, по дяволите…? И какво трябва да им съобщиш?
— Само да ги помоля да се отбият при мадам, преди да си тръгнат.
Чарли Картър погледна въпросително Джо.
— Няма проблем — отвърна той. — Ще е страхотно преживяване! За теб може да е рутинна проверка, ама на мен ми е много любопитна тая ориенталска атмосфера.
— Ами тогава по-добре побързайте — рече Трууп. — Флора не обича да чака. Клаудио ще ви отведе.
И той забързано се отдалечи.
Още една властна жена, помисли си Джо, като си спомни как се бе разправила Алис с бордея.
Клаудио ги подкани да го последват. Докато се изправяше, Джо позалитна, възкликна и се наведе напред.
— Капитан Трууп е изпуснал това — небрежно подхвърли той и подаде предмета на Клаудио. — Би ли му го върнал?
Клаудио погледна пакета „Черната котка“ и презрително изсумтя.
— Съжалявам, сър, но сте се объркали. Капитан Трууп пуши само пури от най-високо качество. Може би приятелят ви…?
— А, да, боя се, че са моите — и Картър услужливо прибра цигарите в джоба си.
Минаха по един коридор, после прекосиха покрита веранда, откъдето зърнаха живописна и китна вътрешна градина. Шуртенето на фонтан непреодолимо привлече Джо към резбованата балюстрада. Безброй малки цъфнали дръвчета бяха умело аранжирани, а запалените под тях лампи създаваха магическа атмосфера. Дневната горещина все още струеше от недрата на южния хълм и макар че много скоро щеше да повее вечерният хлад, в този миг на Джо му се струваше, че е попаднал в рая. Това впечатление се допълваше от присъствието на момичета, които на групички по две-три бъбреха и се смееха, седнали сред възглавниците. Пред погледа на Джо се мярнаха пъстри коприни, тъмни очи, насочени подканящо към него, бели зъби и дискретни помахвания с ръце. Сред аромата на екзотични цветя обонянието му долови и някакъв ефирен нюанс — дали не беше хашиш?