— И тъй, оставихме Реджи и подкарахме още малко към Машобра, ама то нататък пътят става един — не питай! Не исках да лангъркам новата количка, та дадох заден — голям зор видях, додето я обърна на оня баир! Сетне си дойдохме и поиграхме снукър.
— Кой по-точно?
— Ами аз, също и Едгар. И Бърти се навърташе, ама не през цялото време. По-добре питайте него. С една дума, прибрахме се някъде към три часа и изиграхме два-три рунда.
— Два или три?
— Май бяха три. Или пък четири. Повече от два, по-малко от пет — така става ли?
Чарли Картър слушаше внимателно и сегиз-тогиз си записваше нещо в тефтера. Двамата с Джо се спогледаха многозначително — губеха си времето! Според показанията му четиримата (дали пък не бяхме петима?) се събрали за обяд, после четиримата (дали и петият беше с нас?) отишли да се разходят с колата, после двама (или имаше и трети?) се върнали да играят снукър, който се проточил докъм пет (или по-скоро шест) часа.
— Благодаря ти, Джаки — рече Картър накрая. — Много ни помогна. Би ли извикал Джони, моля те? Нали не възразяваш да използваме още малко стаята ти?
— Не, не, разполагайте се на воля. Искате ли пура или питие?
— Е, на това му казвам свидетел мечта! — възкликна Чарли Картър, когато Джаки се изниза навън. — Лаконичен, благонадежден, паметлив! Божке! Няма смисъл — с тия хубостници доникъде няма да я докараме. От дванайсет нататък най-редовно са къркани. Помнят от ден до пладне! Джо, само си губим времето, нали виждаш?
— Да, виждам — отвърна Джо. — И все пак може много хитроумно да са аранжирали неразборията си — с недомлъвки, неясноти, противоречия, кавги, тъй че да не можем да хванем дирите на Трууп.
— Възможно е, ама според мен нямат акъл за подобна постановка!
Двамата се умълчаха отчаяни, заслушани в скърцането на вентилатора, който носеше повей от вчерашно къри, застоял дим от пури и наслоен от памтивека прахоляк.
— Има ли смисъл да продължаваме? — попита Джо.
Картър го изгледа извинително.
— Налага се, друже. Няма мърдане от правилника.
— Тъкмо това очаквах да чуя! — възкликна Джо. — Ами хубаво… А, ето го и следващия. Джони, старче, сядай, сядай!
Глава дванадесета
На следното утро Джо взе рикша до Главната, където слезе пред украсената в зелено и златисто фасада на магазин с надпис „Ла Бел Епок“. На ярко осветената витрина бе изложена единствено рокля от червен сатен върху лъскава месингова поставка. Бутикът изглеждаше едновременно тузарски и уютен. Брей, мислено възкликна Джо. Беше донякъде объркан — от една страна, изгаряше от професионално любопитство, а от друга, се притесняваше, като всеки мъж с деликатна натура, от перспективата да нагази сам на женска територия.
„Ама нали съм ченге, при това от най-висока класа, а не някой смотан гимназист! Влизам наперено и толкоз!“
Вратата се отвори под лекия му натиск и той пристъпи в уханния сумрак, осветен от приглушени лампи, разположени сред тъканите. Две англичанки, застанали една до друга, обсъждаха шумно дневни тоалети, предложени им от продавачките азиатки, а някаква дама в скъпо облекло следеше отстрани развоя на сделката. Сигурно беше мадмоазел Питьо.
Тя погледна дружелюбно Джо, без да прекъсва деловия разговор.
— Мисля, че няма да съжалявате, мадам — тъкмо казваше тя в момента. — Вие как мислите? — обърна се към другата дама. — Според мен зеленото много би подхождало на мадам. Мери, отнеси тази рокля в пробната. Да прибавим ли и синята? За жълтата не съм сигурна — мисля, че мадам би се обезличила в нея. Макар че лейди Еверет ни изненада с избора си на тоалет в нюанс на нарцис на вицекралския бал. Заповядайте да ги пробвате.
И тя отпрати в задната част нетърпеливите клиентки и продавачките, помъкнали купчина дрехи.
Тази кратка суматоха даде на Джо възможност да разгледа мадмоазел Питьо. Беше на около четиридесет и една-две години, с модерно подстригана черна коса и очарователен френски акцент. Макар да бе висока и слаба, едва ли някога е била красавица, дори в разцвета на младостта си, прецени Джо. Имаше бледа кожа, тъмнокафяви очи, голям нос и широка, дружелюбна усмивка. Към клиентелата се отнасяше с почтителност, примесена с лековат хумор и заговорническа нотка, което много допадна на Джо.
Тя се обърна към него.
— Мога ли да ви помогна, сър?
— Търся собственичката, мадмоазел Питьо — отвърна Джо и подаде визитката си. — Аз съм капитан Джоузеф Сандиландс от Скотланд Ярд и бих желал да поговоря с нея за малко.