— А и самата Алис се напъхва в устата на вълка, като се опитва да озапти мераците му?
— Влиза направо в устата на тигъра! Реджи изобщо не е хрисимото добиче, за което тя го мисли!
Тревогата и загрижеността й бяха тъй заразителни, че Джо неволно влезе в тон с думите й.
— Може би ще се успокоите донякъде, мадмоазел Питьо — поде той, — ако ви кажа, че тъкмо вчера самата Алис сподели с мен подозренията си в тази насока, тъй че в момента проучваме въпроса. Въпреки това приятелите й трябва да са нащрек. По моему тя наистина се опасява за живота си. Моля ви, мадмоазел, потърсете ме, ако надушите нещо гнило.
— Благодаря, капитане. Ще постъпя точно така.
Тя се разшава и хвърли поглед към вратата на залата, откъдето отново се дочуха гласове. Явно искаше да се върне към работата си. Джо се изправи и се накани да си тръгва, като й благодари за гостоприемството. Когато се озова до вратата и хвана дръжката й, той се обърна и подхвърли:
— Почти забравих да ви питам… простете за прозаичния ми въпрос, но такава е практиката. Къде бяхте в понеделник, между дванайсет и пет часа следобед?
Тя се стъписа за миг, после бавно отвърна:
— Имате предвид, когато убиха онзи руснак? Чакайте да видя… Дали да погледна в тефтера си? Не, като че ли си спомням. Обядвах в хотел „Гранд“ с един производител на ръкавици от Бомбай докъм два часа, даже малко по до късно — но няма как да го питате, тъй като отдавна замина за Калкута. После отидох до склада да проверя последната доставка с две от асистентките си. Момент… да, бяха Сумитра и Рене. Желаете ли да ги извикам?
Джо кимна отрицателно.
— За момента не е необходимо, мадмоазел.
Той се поклони на дамите и се изниза от бутика с въздишка на облекчение. Помая се малко, застанал на слънцето, докато се ориентира, после реши да иде пеш до хотела, за да провери думите на мадмоазел Питьо. Спомни си коментара на Картър за добрите стрелкови умения на тукашните дами и макар акуратната мадмоазел Питьо да бе последният човек, в когото би се усъмнил, Джо се придържаше към принципите си. Убийството бе извършено точно в три без петнайсет и ако тя наистина бе обядвала в хотел „Гранд“, не бе имала никаква възможност да се озове на пет мили, да полегне в засада и да тегли куршума на Корсовски.
Щом стъпи в „Гранд“, към него начаса се запъти салонният управител, още по риза в този ранен час, улисан в работата си, която неохотно прекъсна. Джо му показа служебната си карта, с което успя да задържи вниманието му, и поиска да види резервациите за понеделник. Управителят посочи една голяма книга в кожена подвързия, положена върху стойка край двойната врата на ресторанта. Отгърна две страници, мърморейки:
— Понеделник… нямаше голяма навалица. Далеч не всички маси бяха резервирани.
Джо погледна краткия списък. Имаше резервация за един часа на името на мадмоазел Питьо и неин гостенин.
— Какъв е бил този гостенин — някой изискан господин?
— М-да, един французин. Мосю Карньо — отвърна салонният управител с половин уста. — Той ни е редовен клиент. Мадмоазел Питьо винаги посреща тук деловите си партньори.
— Значи я познавате добре?
— Тя също ни е редовен клиент, сър. Обядва тук два-три пъти месечно.
— И в колко часа си тръгнаха?
— Някъде около два и половина, три часа, сър. Желаете ли да узнаете какво са поръчали? — студено добави той. — Ще повикам келнера…
Джо му благодари и се сбогува, след което се насочи към полицейското управление, за да види докъде бе стигнал Картър. Докато вървеше и зяпаше възхитено витрините, той спря като закован пред един бижутериен магазин.
Погледът му бе привлечен от наниз с перли. Сред изобилието от бляскави накити, смарагдови пръстени, сапфирени огърлици и диамантени обици колието се отличаваше със семплия си дизайн. Беше изложено на поставка от черно кадифе и дискретно грееше с прецизно шлифованите, висококачествени перли. Също като колието на мадам Флора.
Влезе в магазина, без много да му мисли. С облекчение забеляза, че нямаше други клиенти. Долови лека тръпчива миризма — дали от благовония? — и когато очите му свикнаха със сумрака, проумя, че мястото бе твърде различно от бижутерийните магазини, с които бе свикнал в Лондон на аркадата Бърлингтън. Освен разкошните накити бяха изложени и доста антики. Дали бяха за продан, или служеха само за украса тия тибетски призрачни маски, бродираните ковьори от Кашмир, купчината пищни китеници и камите в сребърни ножници?