— А знаеш ли кой е най-големият му клиент? Попитах го и той ми отвърна без ни най-малко колебание — Алис Шарп. Изненадан ли си?
Картър се умълча за малко, видимо стъписан.
— Да, изненадан съм — отвърна той. — А не би трябвало, тъй като това е нормално — тя е баснословно богата. Само че не е от типа „гиздосия“. Винаги се облича семпло и сега като се мъча да си спомня някое по-засукано украшение, да знаеш, че нищо не ми идва наум! Е, сто на сто слага по някой накит, като ходи по разни светски балове, но за това трябва да питаш Мег — на мен тоя момент нещо ми се губи.
— За разлика от нея, мадам Флора се перчи насам-натам с бижута от мъглявия си бизнес.
— Не насам-натам, а само пред клиентите, не забравяй. Донякъде е жалко, че подобна красота остава достояние единствено на разни отрепки и похотливци — въздъхна Картър.
Един хавилдар надникна в кабинета и посочи към прозореца.
— А, ето го и нашия човек! Симпсън! — скокна Картър и отиде да погледне. Джо се присъедини към него и двамата проследиха пристигането на тонгата, от която с неуверена крачка слезе висок, слабоват и хърбав човек. Беше облечен в елегантен кафяв ленен костюм, бяла риза, военна вратовръзка и бяла панамена шапка. Опираше се тежко на бастун, а очите му бяха скрити зад слънчеви очила. Бе посрещнат от полицай, който внимателно го придружи до канцеларията.
Картър отиде до вратата и я отвори със замах.
— Симпсън? Капитан Колин Симпсън? — запита той бодро. — Заповядайте, сър. Влизайте. Много ни е драго да се запознаем с вас! И много мило, че решихте да дойдете. Това е капитан Сандиландс от Скотланд Ярд, който в момента е зачислен в Индия. Споменах ви за него по телефона. Чхар! Хилди!
Картър предложи стол на Симпсън, който се приближи с куцукане и седна.
— Не се притеснявайте, капитане, не съм сляп — заяви той категорично и дружелюбно. — Ала веднага ще разберете защо нося тъмни очила, като видите на какво дередже съм.
Той свали очилата за миг и отново ги сложи. Джо и Картър едва мярнаха дясното око, кафяво и здраво, но обрамчено с масивен белег, и потресаващата празнина на лявата очна кухина.
— Не са за пред хора моите зъркели, затуй ги крия, да не стряскам дамите. Остана ми за спомен от Ипри. И куцането ми е сто процента автентично.
— Благодаря ви, че ни осветлихте по този въпрос, Симпсън — рече Картър. — И сме ви благодарни, че реагирахте тъй експедитивно. Въпреки ограничения бюджет на полицията, настоявам да заплатим разноските ви.
— Няма защо да ми благодарите — аз самият копнеех да дойда. Зарязах сума спешни задачи, които после ще ми излязат през носа! Но обаждането ви отвори стара рана, която все се мъча да изцеря, ала всеки път разбирам, че на никой не му пука какво ми е. Представяте ли си на какъв хал съм?
— Имате предвид катастрофата край Бьон? — подхвърли Джо. — Тя е малко встрани от разследването ни, тъй че се надявам да не сте се разкарали напразно дотук, за да споделите с двама непознати нещо, което няма общо с нашия случай.
— Вижте какво — поде Симпсън, — от три години премълчавам за оная злополука. Изобщо не ме е грижа дали ще сметнете мойта история полезна за работата си… Просто трябва да си излея душата… тъкмо затова дойдох.
Картър се отпусна в креслото си и остави Джо да води разпита.
— Хубаво, щом е тъй. Какво ще кажете първо да ви уведомя накратко за какво става въпрос, така че вие сам да прецените каква информация да ни дадете? Това не е официален разпит или нещо подобно. Да приемем, че сме просто трима души, които се опитват да подредят отделните парченца на пъзела. И тъй, пътували сте в първа класа, където е била и нашата героиня, Алис Кониърс. Искаме да знаем дали сте имали някакъв контакт с нея по време на пътуването?
— Ами да! — отвърна Симпсън. — Пътувахме в едно купе, а в момента на катастрофата обядвахме на една маса.
Джо и Картър се спогледаха със сподавена радост и облекчение.
— Бихте ли ни разказали за пътешествието си от самото начало?
— Париж. Лионската гара. С помощта на един стюард се качих в купето и се настаних на мястото си. Бях с тъмни очила и се подпирах на бастун, поради което ми беше много драго как хората се надпреварваха да ми оказват помощ. Всички ме смятаха за пълен слепец, при тая комбинация от очилата и бастуна. Мислеха си, че нищо не виждах, ама аз си бях запазил съвсем прилично зрение. Бях донякъде като човек с шапка-невидимка. Имаше и друго предимство — можех да си зяпам на воля някоя красавица, без да минавам за грубиян. А пък в купето се случиха даже две такива хубавици!