— Две ли?
— Аха. В някои отношения много си приличаха, а в други бяха коренно различни. Не се случва често да си затворен в едно купе часове наред с две толкова красиви млади дами. Ако сте били две години в болница, какъвто беше моят случай, сигурно ще разберете какъв балсам за душата ми беше подобна гледка! Едната се казваше Алис Кониърс, англичанка, пътуваща за Индия. Беше облечена много смотано дори за английските стандарти, но впоследствие стана ясно, че била в траур поради скорошната кончина на родителите си от инфлуенца. Тая Алис се оказа голяма бърборана и голяма чаровница! Направо изпили нервите на компаньонката си, мис Бенсън, която с нетърпение чакаше края на пътуването. Горкичката! Нямало е как да знае, че краят е бил ужасно близко — и тя се спомина с останалите.
— А какво представляваше другата млада дама?
— Пълна противоположност! По-зряла, макар че като умувах след време, разликата в годините им не ще да е била голяма. Французойка, много издокарана — сигурно с „Шанел“ или „Ворт“, или нещо подобно. Явно беше светска дама. Говореше превъзходен английски с много приятен френски акцент — тъй де, когато смогваше да вметне по нещичко сред словоизлиянията на Алис. Отиваше да прекара лятото на гости на приятели в Ница. Изабел дьо Ньовил — тъй се казваше.
— И решихте да обядвате заедно?
— Да, макар че оная лелка Бенсън се върна в купето. Беше голяма веселба! Паснахме си много добре, като за трима души, които току-що са се запознали. Алис ни зарази с живеца си, с хъса за новия живот, който я очакваше. Мадам дьо Ньовил се отнасяше към нея като към разглезената си малка сестричка — мило и добронамерено, това помня добре. Самата тя ми се стори някак тъжна и умислена и по моему Алис много я разведряваше с бъбренето си, свежестта и оптимизма си. А моя милост се радваше и на двечките! После всичко се срина… Алис беше още на масата, а аз бях излязъл да изпуша една пура в коридора. Мадам дьо Ньовил тъкмо беше отишла до дамската тоалетна, когато влакът полетя в пропастта. Предполагам, че сте запознати с подробностите?
Джо и Картър кимнаха мрачно.
— И двамата сме чели докладите за катастрофата — отвърна Джо. — Но все пак бихме желали да чуем вашата версия.
— Ами чу се оглушителен трясък — ама наистина страховит, сякаш цялата вселена се срина! Сигурно е било, когато локомотивът е застъргал парапета. Последва още грохот, докато вагоните един по един полетяха от виадукта и се сгромолясаха в клисурата. Понесе се продължителен гибелен тътен. Пръснаха се счупени стъкла. Всичко се обърна с главата надолу. Малката Алис пищеше (както и останалите пътници). Вагон-ресторантът се разцепи на две, докато се търкаляше по склона и пасажерите се разхвърчаха на всички посоки. Главата ми се бе разбила в една скала. Бях изгубил съзнание и съм бил толкова зле ранен, че са ме сметнали за мъртъв. Даже после ме откарали в моргата! Лежал съм така сред оная касапница Бог знае колко време, докато в един момент дойдох на себе си. Помъчих се да си мръдна главата, ала не успях. Помислих си, че съм парализиран. След време ми казаха, че от главата ми текла кръв, която се съсирила и залепнала за скалата. Наложило се да отрежат мястото с нож, за да ме сложат на носилката. Както и да е, дойдох в съзнание, не можех да се помръдна и започнах да викам за помощ. Наоколо цареше мъртва тишина. Ни глас, ни стон. Дочуваше се само проскърцването на металните отломки. Вонеше на изгоряло. Извиках отново. По-скоро изпъшках високо. И тогава чух нещо. — Той се приведе и се умълча, за да подчертае важността на следващите си думи. — Дочух нечии стъпки — тихи, сякаш някой се прокрадваше скришом, както си помислих в оня момент. Стъпките спираха край всяко тяло, после продължаваха. Рекох си, че навярно са дошли спасителите, и трябва да извикам, та да ме забележат. Ала ходещият замря на място. Подвикнах отново и стъпките се насочиха към мен, само че без да бързат. Не, никой не се втурна да ми помогне. Човекът бе по-скоро заинтригуван и при тази мисъл ми настръхна косата. Спомних си войнишките истории за разни келепирджии или побъркани старици, които прерязвали гърлата на ранените, за да ги ограбят. Затова не потретих зова си. Просто останах да лежа безпомощен, заслушан в приближаващите стъпки. И тогава в полезрението ми се мярна нещо. — Симпсън млъкна и докосна лявото си око. — Това, сляпото, се падаше от горна страна, тъй като се бях търколил на дясното си рамо. Очилата ми бяха поломени и разпилени, та който и да ме погледнеше в тази поза, щеше да види само сляпото око. Но все пак имах кръгозор от около три фута над земята. Някой застана наблизо и явно ме гледаше, без обаче да се приближава. Стоеше настрана, тъй да се каже, сякаш се боеше да не се забърка в нещо. — Симпсън замълча и ги изгледа предизвикателно. — И тогава видях закопчаните боти, копринените чорапи и ръба на червената пола с кожена гарнитура…