— Кой е тоя Корсовски, когото все споменавате? — попита Симпсън.
Джо го осветли за смъртта на руснака и подозренията за евентуалната връзка между него и Алис Шарп, или жената, която им се представя за нея. Не пропусна и елемента с девичия почерк върху програмата от операта в Ница. Симпсън веднага реагира.
— Изабел дьо Ньовил пътуваше към Ница. Изглежда, добре познаваше този град. Дали има някаква връзка?
— Разбира се. Знаем със сигурност, че онова лято Корсовски е изнасял концерти в Южна Франция — ето, има го на вътрешната страница. Щял да пее в античните театри в Прованс. Не е далеч от Ница, нали? Може Изабел да се е канела да се срещне с него там?
— Звучи ми малко отвлечено — делово заяви Картър. — Не бива да забравяме, че ако през 1914-та е имало връзка между Корсовски и английската Изабел, която впоследствие става френската Изабел, която пък сега се прави на английската Алис, става въпрос за гореща любовна афера между английска девойка на седемнайсет-осемнайсет години и руска оперна звезда на трийсет и пет! Хрисима англичанка, възпитана в пуританската среда на английската образователна система и любителка на „Шумът на върбите“! Изобщо не си го представям.
— Има начин да разберем със сигурност — предложи Симпсън. — Достатъчно е да погледна тукашната Алис Шарп. Мисля, че добре съм ги запомнил и двечките.
— Само че има два проблема — отвърна Джо. — Първо, никой няма да повярва на думите ви — простете, Симпсън, не искам да ви засегна, но сте били зле ранен…
— То и аз сам не си вярвам!
— И второ, двама от някогашните познати на Алис-Изабел вече гният в земята, преди да са успели да я зърнат. Ако си въобразявате, че ще рискуваме да ви види, много грешите!
— Мили боже! — възкликна Картър стреснато. — Ами да! Слушай, Симпсън, някой в Симла знае ли кой си? Някой знае ли как се казваш? Помисли си добре, друже!
Симпсън се позамисли.
— Само вие двамата. Дойдох тук направо от гарата. Още не съм се регистрирал в хотела.
— Хубаво, тогаз! Аз направих резервацията на мое име — заяви Картър. — Значи как можем да те доближим максимално до нея, без тя да те види? А ти си много колоритна личност, Симпсън. Ако нямаш нищо против, може да изчакаш в пощата и да я видиш на излизане от офиса й за обедната почивка в един часа. Тя си има служебна рикша. Нейните хора си личат отдалеч със синьо-златните си униформи и сини тюрбани. Ако си сложиш широкопола шапка, тъй че да скриеш лицето си, може да се помотаеш наоколо и хубаво да я разгледаш.
Симпсън погледна часовника си.
— Вече е един без петнайсет. Ще смогнем ли да заемем позиция? Аз не съм от най-пъргавите.
— Няма страшно, пощата е на две крачки. Хайде, вземи моята шапка и я нахлупи добре. Е, не е кой знае какво, ама ако не види бастуна ти, ще те помисли за поредния турист със слънчеви очила. По това време тук гъмжи от пришълци, и повечето са с очила заради силното слънце.
След десетина минути Симпсън стоеше до прозореца на пощата и трескаво надписваше илюстровани картички, докато Джо и Картър се размотаваха и си бъбреха на Главната. Щом часовникът удари един часа, откъм ъгъла зави една рикша, понесена към главния вход на ИКТК. След пет минути се върна по същия път с Алис Шарп. Джо и Картър тозчас пристъпиха към нея и радостно я поздравиха. Тя нареди на носачите да спрат и отвърна на поздрава им, обръщайки се първо към Картър, сетне към Джо. След като си размениха кратки любезности, тя отново изкомандва и рикшата полетя напред.
— Е? — въодушевено запитаха двамата, след като се озоваха отново в управлението по заобиколен маршрут.
Симпсън ги изгледа дълбоко развълнуван, после отвърна:
— Почти съм сигурен, че тази жена е Изабел дьо Ньовил.
— Почти ли? Не можеш ли да ни кажеш със сигурност?
— Мога да го твърдя и със сигурност, ако ще ви се понрави, ама нали разбирате, двете много си приличаха, само че Алис Кониърс имаше едно такова пухкаво личице, докато тази жена е с по-остри скули. Но пък нали е минало доста време, та е напълно вероятно момичето да е загубило детинската си закръгленост, а и е логично при тукашния климат лицето й да изглежда по-мургаво и по-изпито. Съжалявам, май само ви обърках, но се опитвам да бъда честен.
— Да, разбираме — каза Джо. — И все пак имаш ли основание да подозираш размяната?
— Да, напълно е възможно. Е, не мога да се закълна на сто процента…