— А дали би те защитила, ако знаеше коя си в действителност?
— Да, изобщо не се съмнявам в това. Но не е способна на изнудване. Ако има нужда от пари, може просто да си поиска. Ала на този етап няма нужда от помощта ми — бизнесът й върви много добре, явно й се удава по природа. Мари-Жан е много… благонравна, вярва в Господ. Макар че не достатъчно, за да угоди на родителите си — строги и ограничени селяндури, които изобщо не я разбирали. Била грозновата върлина, едничко момиче сред петима братя. Никой не се съобразявал, че била момиче — възпитавали я редом с момчетиите да ловува, да стреля, да се бие и в неделя да моли прошка за извършените лудории. Един ден осъзнали, че тя вече не е дете, но била твърде нелицеприятна партия за женитба, затуй решили да я направят монахиня — единственото нещо, което родили задръстените им мозъци. Във Франция това е благовиден предлог да разкараш някоя нежелана дъщеря. Тя отказала, но ги усмирила, като се посветила на друго богоугодно поприще — станала милосърдна сестра в армията. А след няколко години се срещнахме в болницата.
— И в съдбата й е настъпил прелом — замислено отбеляза Джо. — Очевидно е подредила живота си по свой вкус и навярно статуквото й би пострадало, ако нейната покровителка, защитничка и приятелка се окаже низвергната. Ако стане ясно, че е завъртяла бизнеса си с незаконни пари?
— Имаш страшно извратен мозък, тъй да знаеш!
— Затова съм още жив.
— Би трябвало да подозираш абсолютно всеки в Симла, ако искаш да си отървеш задника, капитане. Говоря сериозно! Не вярвай никому! Може би, с изключение на оная праведница мисис Картър. — Тя се умълча, сетне добави: — Това важи и за капитан Симпсън, чийто живот също виси на косъм, ако пазачите ми надушат колко е важна мисията му в Симла.
— Погрижили сме се за това. Никой, освен нас не знае за присъствието му тук. Пък и Картър му е осигурил охрана.
— Ще ми кажеш ли как, за бога, го открихте? Откъде го изкопахте? Той през цялото време ли е…?
— О, да. Но истината му се струвала тъй невероятна и невъзможна, че той помислил всичко за плод на болния си мозък. Името му беше споменато като оцелял в един вестник, който открихме в багажа на Корсовски.
— Вестник ли? Какъв вестник? Защо Фьодор е имал този брой? — рязко запита Алис с подозрителен тон. Джо й обясни, че вследствие на експедитивното си заминаване за Индия е изпуснала финализирания списък на жертвите и оцелелите, а на Фьодор му го изпратил неговият импресарио, за да го извести за кончината на Изабел.
— Може би е държал на мен повече, отколкото съм съзнавала — отбеляза тя. — Кажи ми, Джо… къде се намира сега този вестник? Може ли да го видя? Възможно ли е? Ще ми бъде много интересно да прочета вестта за собствената си смърт.
— У Картър е — отвърна Джо, — в управлението. Не виждам причина да не ти позволи да го прочетеш, щом толкова държиш. — Макар да говореше бодро, нещо в тона й и сподавеното й притеснение го накара да застане нащрек. Беше прекалено настървена, за да се касае за обикновено любопитство, отбеляза си той мислено. — Виж какво, Алис, ако решиш да идеш при Картър, постарай се да бъдеш дискретна. В наш интерес е да се държим тъй, сякаш нищо извънредно не се е случило тази вечер…
— Ти май не си с всичкия си! Утре целият град ще гръмне от новината за сеанса — само за това ще говорят по кафенета и трапезарии!
— Нали самата ти ми каза, че е нормално човек да побегне? Бедната мис Тролъп дори се свлече в безсъзнание под масата. Другите направо бяха онемели от ужас. Ако ние с Картър не те поведем окована във вериги по Главната, а продължим да ти се мазним и да те наричаме почтително „мисис Кониърс-Шарп“ пред хората, ще видиш, че нищо непоправимо не се е случило и никой няма да те подозира. Ще накараме Минерва Фриймантъл да скалъпи някакво обяснение — това е по нейната част. Даже клиентелата й ще се удвои след това чудо на чудесата!
Изабел кимна в знак на съгласие.
— Но не се увличай много — поде Джо и продължи неловко: — Нищо не ти обещавам. Сигурно си наясно, че не разполагам с никакви правомощия в Симла и въпросът с вината ти е в ръцете на други хора, които несъмнено ще предприемат законови мерки. — Джо спря за малко, осъзнал доколко този високопарен и донякъде официален тон бе в разрез с реалното му положение. И младата жена в обятията му го съзнаваше. Ощипа го яко с малките си пръстчета.
— Е, признай си, Джо! Знаеш, че живо ме интересува — какво се каниш да правиш? — въздъхна тя и потърка глава в рамото му.