Докато подскачаше безгрижно, момчето се помъчи да запомни външния вид на европееца. На това пък го беше научил самият Картър сахиб. Ръст: среден (колкото бащата на Рагху). Очи: нямаше как да ги разгледа отблизо, но приличаха на черни. Дрехи: като на истински господин. Не беше военна униформа. Възраст: при европейците тя беше най-мъчна за определяне, но този изглеждаше млад човек — някъде към двайсет и две-три години.
Рагху хвърли поглед през рамо, за да се увери, че братята му са на линия, после седна върху една стена и изчака европеецът да се приближи. Поздрави го високо и му показа с любезен жест, че много ще се зарадва на една цигара. Младежът махна пренебрежително с ръка и прекоси пътя. Сега вече двамата по-малки братя се озоваха в предна позиция, а Рагху изостана назад. Човекът продължаваше да върви по Главната сред невидимото обкръжение, докато накрая свърна към пазара.
Сега вече нагазиха в опасни води. Ваксаджийчетата бяха наясно, че само за миг да го изтърват от поглед, той щеше да изчезне безследно в лабиринта от криви улички, макар че децата познаваха пазара на пръсти — та нали той им беше игралната площадка? Ала младежът бе ускорил крачка, не поради липса на бдителност, а защото очевидно се движеше на собствен терен. Рагху прецени, че е наближил крайната си цел. Свърна наляво, после надясно.
Като зави на ъгъла, братът в челна позиция сигнализира, че е загубил мишената. Рагху изтича нагоре по уличката. Стигна до края й и се огледа в двете посоки. После се върна обратно и посочи една врата в стена, обрасла с пълзяща растителност. Като видяха за коя врата става въпрос, дечурлигата почнаха да се кикотят.
Рахгу им нареди с жест незабавно да се придвижат към щабквартирата. Потиснали смеха си, те се втурнаха по заобиколен маршрут към полицейското управление.
Глава двадесета
Джо и Картър се настаниха на балкона, вдигнаха крака връз балюстрадата и се наканиха да чакат.
— Най-сетне! — възкликна Картър. — Разполагаме с логично обяснение, което няма нищо общо с възкръсването на мъртъвци, разни магии и абракадабра! Не си падам много по тия работи.
— Уф, знам ли и аз — отвърна Джо. — Нещата даже се влошиха. И на мен ми настръхна косата! Нищо чудно, че Алис Кониърс изгуби ума и дума.
— Не смяташ ли, че бяхме длъжни да предвидим този момент? — замислено рече Картър. — Искам да кажа, все пак имахме известни доказателства.
— Не, не смятам. Нищо лошо не сме сторили. Доказателствата ни бяха крайно оскъдни. И не забравяй, че самата Алис нищо не подозираше. Забелязах как идеята просветна в съзнанието й, но нямах представа какво си е наумила. Само си рекох, че не е нормално да питае такъв интерес към списъка с жертвите. Пък и е логично: щом не е била провокирана от нечие име, защо тогава се е притеснила толкова? Очевидно тъкмо защото не е открила някого, който е трябвало да бъде споменат. Но да чуем и мнението на Симпсън, когато се появи. Той ще прецени най-добре.
След половин час една полицейска тонга стовари Симпсън пред управлението и Картър му подвикна:
— Качвай се да видиш какво сме ти приготвили!
Тримата влязоха заедно вътре и Картър бодро продължи:
— Между другото, поздравявам те за снощното ти изпълнение. Елате в кабинета ми. Заранта излязох, преди да се събудиш, тъй че не си информиран за събитията от последния час. С две думи — подозренията ни за фалшива самоличност се оправдаха. Сър Джордж е в течение, но засега реши да задържи топката и да не арестува нашата малка авантюристка. И ние сме съгласни с мнението му, че ако оставим Алис да я кара постарому, имаме повече шансове да хванем дирите на изнудвача и евентуалния убиец.
— Изнудвач ли казахте? — замисли се Симпсън. — Каква е тая работа?
— Има много за разправяне! Не че крием нещо от теб, просто събитията в Симла се развиват с главоломна скорост. По-добре му разкажи, Джо.
Джо му разправи вкратце за среднощния си разговор с Изабел Нютън и докато слушаше, Симпсън видимо си отдъхна и дори се усмихна.