Щом влязоха в спиралата за забавяне на скоростта, Хауард се настани удобно в кухнята. Той пресмяташе разходите за гориво и храна, плюс износването на кораба. Към сумата прибави още една трета за всеки случай и си записа числото. Щеше да му бъде нужно по-късно, когато попълва данъчните документи за доходите си.
Те кацнаха в околностите на един град и зачакаха местните митнически власти. Никой не дойде. Направиха стандартните изследвания на атмосферата и микроорганизмите и продължиха да чакат. Още не идваше никой. След половин ден Флеминг отвори люка и двамата потеглиха към града.
Първите скелети, разпръснати върху надупчения от бомби бетонен път, ги учудиха. Изглеждаше странно небрежно. Кой цивилизован народ оставя скелети по пътищата си? Защо никой не ги е почистил?
Градът изглеждаше населен само със скелети. Хиляди, милиони. Натъпкани из разрушени театри, паднали пред праговете на прашни магазини, разхвърляни край издраскани от куршуми сгради.
— Тук трябва да е имало война — каза весело Флеминг.
В центъра на града те откриха площад за паради, където в многобройни редици върху тревата лежаха униформени скелети. Трибуните бяха пълни със скелети на официални лица, офицери, съпруги и родители. А зад трибуните се намираха скелетите на децата, събрали се да гледат парада.
— Така е, война — каза Флеминг и кимна уверено. — Загубили са.
— Очевидно — съгласи се Хауард. — Но кой е спечелил?
— Какво?
— Къде са победителите?
В този момент отгоре премина космическата станция, хвърляйки сянка над мълчаливите редици от скелети. Двамата мъже вдигнаха притеснено глави.
— Мислиш ли, че всички са мъртви? — попита Флеминг с надежда.
— Мисля, че трябва да разберем.
Те тръгнаха назад към кораба. Флеминг започна да си подсвирква радостно и ритна купчина кости от пътя си.
— Станахме богаташи — каза той с усмивка.
— Не още — отвърна внимателно Хауард. — Може да има и оживели… — Той забеляза погледа на Флеминг и без да иска, също се усмихна.
— Май пътуването ни е наистина успешно.
Обиколката на планетата трая кратко. Синьозеленият свят представляваше надупчен от бомби гроб. На всеки от континентите в градовете имаше десетки хиляди скелети на жителите им. В големите градове те бяха милиони. Равнините и планините бяха покрити със скелети. В езерата, горите и джунглите също имаше скелети.
— Каква неразбория! — каза Флеминг, когато накрая спряха високо над планетата. — Колко предполагаш ще да е било населението й?
— Около девет милиарда, плюс минус един — каза Хауард.
— И какво предполагаш, че се е случило?
Хауард се усмихна мъдро.
— Има три класически метода на геноцид. Първият е замърсяване на атмосферата с някакъв отровен газ. Близко до него е радиационното замърсяване, което също убива живота на планетата. И накрая съществуват мутирали лабораторни вируси, създадени специално за унищожаване на цялото население в дадена област. Ако такива вируси излязат изпод контрол, те биха могли да унищожат населението на планетата.
— Вируси — каза Флеминг. Той се закашля, без да иска. — Да не би да предполагаш, че…
— Ако бяха все още активни, вече да си умрял. Всичко това трябва да е станало преди стотина години, ако се съди по костите на скелетите. Вирусите умират при липсата на жив носител.
Флеминг кимна доволно.
— Това си е в реда на нещата. О, жалко за хората. Заради войната и така нататък. Но тази планета наистина е наша! — Той погледна през илюминатора към гъстите зелени поля отдолу. — Как ще я наречем, Хауард?
Хауард погледна към полята, които ограждаха бетонните пътища.
— Можем да я наречем Рай II — каза той. — Това място би било рай за фермери.
— Рай II! Много е хубаво — зарадва се Флеминг. — Предполагам, че ще трябва да наемем група, която да почисти всички тези скелети. Защото иначе изглежда доста страшничко.
Хауард кимна. Имаше много детайли, които трябваше да се доизпипат.
— Ще направим това, след като…
Космическата станция премина над тях.
— Светлините! — изведнъж възкликна Хауард.
— Светлините ли? — Флеминг гледаше към отдалечаващата се сфера.