— Да!
Хауард се събуди стреснат и се огледа. Никакви скелети, никакъв труп. Само стените на машината, близо около него. Пребърка джобовете си, но всичката храна се беше свършила. Пръстите му напипаха няколко трохи и той ги постави върху езика си.
— Да!
Той наистина беше чул гласа.
— Какво става? — попита Хауард.
— Знам — каза триумфално гласът.
— Знаеш ли? Какво знаеш?
— Предназначението си!
Хауард скочи на крака и светна с фенерчето. Звукът на металическия глас отекваше наоколо му и го изпълваше с безумен страх. Изглеждаше ужасно машината да знае предназначението си.
— Какво е предназначението ти? — попита той съвсем тихо. В отговор блесна ярка светлина и затъмни слабия лъч на фенерчето му. Хауард затвори очи и отстъпи. Едва не падна.
Лентата на пода беше неподвижна. Хауард отвори очи и се намери в огромно, ярко осветено помещение. Когато се огледа, видя, че то е облицовано изцяло с огледала.
Стотина Хауардовци го гледаха и той ги гледаше. После се обърна.
Нямаше изход. Но Хауардовците от огледалата не се извърнаха заедно с него. Значи това не бяха огледала.
Стоте Хауардовци започнаха да напредват към центъра на помещението. Те залитаха, а в очите им не светеше капчица разум. Истинският Хауард зяпна и хвърли фенерчето си към тях. То изтрака върху пода.
Мигновено в ума му се оформи мисъл. Това беше предназначението на машината. Строителите й бяха предвидили смъртта си. И бяха построили машина в Космоса. Нейното предназначение бе да създаде хора и да насели отново планетата. Естествено тя имаше нужда от оператор, а онзи, истинският, така и не бе стигнал местоназначението си. И освен това на машината й трябваше матрица…
Но тези прототипи на Хауард бяха явно без разум. Те се мотаеха из помещението, движейки се като автомати, и едва контролираха крайниците си. А истинският Хауард само след миг откри, че се е излъгал. Ужасно.
Таванът се разтвори. Гигантски куки се спуснаха надолу и заедно с тях бляскави ножове, от които се издигаше пара. Стените се разтвориха и показаха гигантски колела и уреди, горящи пещи и стерилно бели повърхности. Все повече Хауардовци влизаха в помещението, а огромните ножове и куки се забиваха в тях и ги повличаха към стените.
Никой от тях не пищеше с изключение на истинския Хауард.
— Флеминг! — извика той. — Не мен. Не мен. Флеминг!
Сега всичко му стана ясно, всичко си идваше на мястото. Космическата станция, построена по време, когато войната е разкъсвала планетата. Операторът, стигнал до машината, за да умре, преди да успее да влезе. И товарът му от храна, от която като оператор той никога нямало да хапне.
Разбира се! Населението на планетата е било девет или десет милиарда! Гладът трябва да ги е въвлякъл в тази последна, унищожителна война. И през цялото време строителите на машината са се борили с времето и болестта, опитвайки се да спасят расата си…
Но Флеминг не виждаше ли, че той не е подходящата матрица?
Флеминг-машината не можеше да го разбере, тъй като Хауард отговаряше на всички условия. Последното, което видя Хауард, бе стерилната повърхност на ножа, който блесна към него.
А Флеминг-машината преработваше смлените Хауардовци, режеше ги и ги правеше на пържоли, замразяваше ги и ги пакетираше внимателно в големи количества пържен Хауард, печен Хауард, Хауард със сметанов крем, Хауард с доматен сос, Хауард с пилаф и особено салата Хауард.
Процесът за възпроизвеждане на хранителни продукти беше напълно успешен! Войната можеше да бъде прекратена, защото сега имаше повече от достатъчно храна за всеки. Храна! Храна! Храна за милиардите гладуващи на Рай II.