Когато изчезна в съблекалнята, с невинна усмивка и престорено простодушен поглед, младата жена заподозря, че спътникът й се готвеше да изчезне, докато я няма. Окончателно се убеди в това, като видя какво държи в ръката си — две банкноти по сто долара. Само за някакъв си портокалов сок! Явно трябваше да предприеме нещо драстично.
Не беше изненадващо също, че ресторантът се оказа няколко пресечки по-далеч, отколкото й бе казал. Справи се с покупката колкото можа по-бързо. Когато се върна пред фитнес клуба, подмина входа и вместо това се отправи към паркинга зад хотела.
Неговият тъндърбърд беше паркиран на сянка. Сега капакът на двигателя бе вдигнат и Боби Том се беше навел под него. Грейси се втурна към колата.
— Свърши ли с упражненията?
Боби Том изправи глава толкова рязко, че я удари в капака, а стетсъна му се килна настрани. Той изруга тихо и го намести.
— Гърбът ми нещо е схванат, затова реших да отложа упражненията за довечера.
На нея гърбът му й изглеждаше съвсем наред, но предпочете да се въздържи от коментар. Не каза нищо и за опита му да отпраши, преди тя да се е върнала от ресторанта.
— Нещо не е наред с колата ли?
— Не иска да запали.
— Дай да погледна. Разбирам малко от двигатели.
Той я изгледа недоверчиво.
— Ти?
Тя не му обърна внимание, само остави мократа торбичка върху калника, надникна под капака и вдигна капачката на разпределителя.
— Мили боже, май си изгубил ротора си. Чакай да проверя. Може да имам един тук… — Отвори чантата си. — Да. Имам точно това, което ти трябва.
Подаде му малък ротор, точно за този модел „Тъндърбърд“, заедно с двата болта за закрепването му към капачката на разпределителя. Дори бе взела и швейцарското си ножче, за да може да затегне отново капачката. Всичко това беше грижливо прибрано в найлоново пликче, което бе взела от хотелската стая.
Боби Том се взираше изумено в пликчето, сякаш не можеше да повярва на очите си.
— Увери се, че всичко е добре затегнато — додаде тя услужливо. — В противен случай може да възникнат проблеми. — Без да дочака отговора му, взе торбата с портокаловия сок, заобиколи забързано автомобила, плъзна се на седалката си и заби нос в пътната карта.
След малко цялата кола се разтресе, когато той хлопна капака. Разбра, че е много ядосан по забързаните му стъпки по асфалта. Боби Том стисна рамката на прозореца от нейната страна толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Когато най-накрая заговори, гласът му звучеше много тихо и много сърдито:
— Никой не си позволява да пипа моя тъндърбърд.
Тя прехапа леко долната си устна.
— Съжалявам, Боби Том, зная, че обичаш тази кола и не те обвинявам, че си толкова ядосан. Колата е страхотна. Наистина. Заради това трябва да съм честна с теб и ще ти призная, че съм способна да я повредя много повече, ако отново се опиташ да ми извъртиш някой номер.
Веждите му отхвръкнаха нагоре и той се вторачи невярващо в нея.
— Да не би да заплашваш да повредиш колата ми?
— Опасявам се, че да — заговори тя с извинителен тон. — Господин Уолтър Карни, Бог да даде мир на душата му, преди да почине, живя осем години в старческия дом „Сенчести поляни“. Преди да се пенсионира, е притежавал автосервиз в Кълъмбъс. От него научих доста за автомобилите, включително и за това как могат да се повредят, за да не потеглят. Разбираш ли, в „Сенчести поляни“ имахме проблеми с един социален работник, който ни посещаваше по няколко пъти месечно. Постоянно разстройваше обитателите на дома.
— И двамата с този господин Карни сте повреждали колата му.
— По-точно аз трябваше да върша цялата работа, понеже господин Карни страдаше от артрит в остра форма.
— И сега възнамеряваш да използваш специалните си умения, за да ме изнудваш.
— Не е нужно да казвам, че идеята много ме притеснява. От друга страна съм поела отговорност към студиото „Уиндмил“.
Очите на Боби Том направо изпускаха искри.
— Грейси, единствената причина да не те удуша на мига, въпреки че веднага щом чуе моята история, съдията моментално ще ме освободи, е защото онези акули от кабелните мрежи ще превърнат цялата нелепа история в телевизионен сериал.
— Аз просто трябва да си върша работата — рече тя тихо. — А ти не бива да ми пречиш.
— Съжалявам, скъпа. Двамата с теб бяхме дотук.