Остави слушалката и си затананика „Лъкенбах, Тексас“.
— „Барон“? — заекна Грейси, когато отново си върна дар словото.
— Един малък класически турбосамолет. Държа го на летището на половин час път от къщата ми в Чикаго.
— Искаш да кажеш, че можеш да пилотираш?
— Не съм ли ти го споменал?
— Не — рече тя слисано. — Не си.
Той се почеса отстрани по главата.
— Да видим, изкарах курсовете за пилот… предполагам, че беше преди около девет години.
— Значи имаш собствен самолет? — процеди Грейси през стиснати зъби.
— Малка сладка играчка.
— И свидетелство за пилот?
— Определено.
— Тогава защо трябваше да пътуваме с кола до Телароса?
Той доби обидено изражение.
— Просто така реших. Това е всичко.
Грейси зарови лице в шепи и се опита да си представи ободряващата душата й картина, как той лежи проснат насред пустинята, докато лешояди ръфат червясалите му меса, а мравки лазят в кухите му очни орбити. За съжаление въображението й не достигна, за да изрисува по-зловеща гледка. За пореден път той бе направил точно това, което искаше, без да се съобразява с никой друг.
— Онези жени не подозират какви късметлийки са — промърмори тя.
— За какви жени говориш?
— За всички онези, които са извадили късмет да се провалят на футболния тест.
Боби Том се изхили, запали пура и отново затананика „Лъкенбах, Тексас“.
Насочиха се на югозапад от Далас покрай безкрайни пасища с добитък и сенчести орехови градини. Докато пейзажът ставаше все по-хълмист и скалист, Грейси все по-често виждаше ферми, пригодени за туристи, мяркаха се и диви животни: пъдпъдъци, големи сиви зайци и диви пуйки. Телароса, както я информира Боби Том, се намираше в най-отдалечената хълмиста част на Тексас, на стотици километри сред пущинака. Заради относителната си изолираност, градът не беше от преуспяващите като Кървил и Фредериксбърг.
В разговора си с Уилоу тази сутрин работодателката й бе наредила да заведе Боби Том направо в Ланиър — малко ранчо за коне, разположено на няколко километра източно от покрайнините на града, където щяха да заснемат по-голямата част от филма, така че Грейси щеше да види града чак вечерта. Тъй като Боби Том явно знаеше къде се намира мястото, описано й от Уилоу, тя реши, че няма смисъл да му чете на глас картата. Отбиха от лъкатушещото шосе по тесен асфалтиран път.
— Грейси, този филм, който ще снимаме… Може би няма да е зле да ми разкажеш малко за него.
— Като например? — Тя искаше да изглежда възможно най-добре, когато пристигнат, и сега ровеше в чантата си за гребена. Сутринта си бе облякла тъмносиния костюм, така че щеше да има съвсем професионален вид.
— Ами, като за начало да ми кажеш нещо за сюжета.
Ръцете й замръзнаха.
— Да не искаш да ми кажеш, че не си чел сценария?
— Така и не стигнах до него.
Тя затвори чантата си и го изгледа изучаващо. Защо един явно интелигентен мъж като Боби Том ще приеме роля във филм, без дори да е чел сценария? Толкова ли е нехаен? Знаеше, че не е особено ентусиазиран от проекта, но въпреки това очакваше той да прояви поне малко интерес. Трябваше да има причина, но как бе възможно…
В този миг я осени ужасно подозрение, от което направо й прилоша. Протегна се инстинктивно и постави длан върху горната част на ръката му.
— Ти не можеш да четеш, нали, Боби Том?
Той изви рязко глава, а очите му проблеснаха гневно.
— Разбира се, че мога да чета. Знаеш, че имам диплома от голям и уважаван университет.
Младата жена знаеше, че колежите проявяват изключителна либералност по отношение на футболните играчи, когато ставаше дума за академичните им занимания, така че подозренията не я напуснаха.
— В каква област?
— Мениджмънт на детски площадки.
— Знаех си! — Сърцето й се изпълни със симпатия. — Не е нужно да ме лъжеш. Знаеш, че можеш да ми вярваш, че няма да кажа на никого. Можем заедно да подобрим четенето ти. Не е нужно никой да узнава… — Млъкна, зърнала дяволитите пламъчета в очите му. Със закъснение си спомни за лаптопа му и скръцна със зъби. — Будалкаш ме.
Той се ухили.