Грейси усети как кръвта се изцежда от главата й.
— Да ме освободиш? — прошепна. — Не.
— Харесвам те, Грейси. Бог ми е свидетел, че ти ми спаси живота, когато баща ми умираше в „Сенчести поляни“ и бях толкова разстроена. Но ако бях сантиментална, никога нямаше да стигна дотук. Бюджетът ни е много ограничен и не можем да си позволим мъртви души. Факт е, че ти бе възложена задача, а ти не успя да се справиш. — Гласът й леко се смекчи, като се изправи. — Съжалявам, че не се получи за теб. Ако се отбиеш в офиса ни в хотела, ще си получиш чека.
С тези думи Уилоу си тръгна.
Горещите слънчеви лъчи прежуряха главата на Грейси. Искаше й се да извърне лице към огненото кълбо и да го остави да я изгори, за да не бъде изправена срещу това, от което се страхуваше най-много. Бяха я уволнили.
В далечината Боби Том се показа от една от караваните, следван от млада жена с шивашки метър, преметнат през врата. Тя се засмя на нещо, което той й каза, а той я дари с усмивка, толкова заредена с интимност, че Грейси беше повече от сигурна, че младата жена вече е влюбена до уши в него. Искаше да й изкрещи, да я предупреди, че той раздава същите усмивки и на служителките, които събират таксите по платените магистрали.
Изсвириха автомобилни гуми и един сребрист лексус навлезе в ранчото. Шофьорът едва бе спрял колата, когато вратата се отвори и отвътре изскочи елегантно облечена блондинка. Лицето на Боби Том отново грейна в убийствено съблазнителна усмивка. Затича се към жената и я грабна в прегръдките си.
С болка в сърцето Грейси извърна лице. Запрепъва се през плетеницата от кабели, без да обръща внимание накъде отива, знаейки единствено, че трябва да остане сама. От другата страна на камионите с оборудването видя барака, наклонена под странен ъгъл към купето на ръждясала кола. Промъкна се зад порутената постройка, свлече се на земята под сянката и се облегна на грубото дърво.
Зарови лице в шепи. Всичките й мечти отлитаха, отчаянието я сковаваше. Защо се опитваше да надскочи себе си? Кога ще се научи да се примирява с ограничените си способности? Тя беше една обикновена, грозновата жена от малък град, а не някоя неустоима авантюристка, която ще завладее света. Задушаваше се, все едно гърдите й бяха притиснати от огромен юмрук, но нямаше да се разплаче. Ако го стори, никога нямаше да може да спре. Дните от живота й се простираха пред нея като една от онези безкрайни магистрали, по които бяха пътували дотук. Беше очаквала толкова много, а бе получила толкова малко.
Нямаше представа колко дълго бе стояла там, преди грачещият звук от високоговорителя да пробие мъглата на отчаянието й. Тъмносиният й костюм бе прекалено плътен за горещия юлски следобед и блузата полепваше по кожата й. Нещастната Грейси се изправи, погледна незаинтересовано часовника си и установи, че е минал по-малко от час. Трябваше да стигне до Телароса и да си вземе чека със заплатата. За нищо на света нямаше да остане тук по-дълго, дори не й пукаше, че куфарът й е заключен в багажника на Боби Том. Щеше да се уговори с някой от офиса да го прибере.
Спомни си, че видя табела на пътя, указваща, че Телароса се намира на по-малко от пет километра в западна посока. Със сигурност щеше да стигне дотам пеша и да си спести унижението да моли някой от хората от студиото „Уиндмил“ да я откара. Можеха да я уволнят, каза си тя, ала нямаше да й отнемат малкото гордост, която й бе останала. Младата жена изпъна рамене и закрачи покрай прашния банкет.
Бяха изминали едва петнайсет минути, когато осъзна, че доста е надценила издръжливостта си. Напрежението от последните дни, безсънните нощи, прекарани в тревоги, храната, която само бе човъркала, я бяха изтощили, а черните й обувки с висок ток не бяха предназначени за ходене пеша на дълги разстояния. Един пикап профуча покрай нея и тя вдигна ръка, за да се предпази от облака прах. По-малко от пет километра, напомни си Грейси. Не беше чак толкова далече.
Слънцето прежуряше над главата й, а небето бе избеляло до цвета на човешка кост. Дори плевелите край шосето изглеждаха изсъхнали и спаружени. Тя свали влажното си сако и го пъхна под мишница. Отдясно видя проблясъците на реката, но беше твърде далече, за да й донесе прохлада. Препъна се, но бързо възвърна равновесието си. Погледна нагоре, надявайки се кръжащите над главата й черни птици да не са лешояди.