Боби Том въздъхна.
— Извини ме, Уилоу, зная колко си заета, а аз ти губя времето, като не се изразявам съвсем ясно. — Усмивката му стана по-нежна, гласът по-мек, но сините му очи бяха твърди и студени като ледени късчета. — Имам нужда от личен асистент и искам това да е Грейси.
— Разбирам. — Тя сведе очи, добре осъзнаваща, че й бе даден ултиматум. — Трябва да ти призная, че с този бюджет се налага да затягаме коланите и затова бях принудена да съкратя няколко длъжности. Ако я назнача обратно, ще трябва да уволня някой друг, а и без това не ни достигат хора.
— Няма нужда да уволняваш никого. Аз ще се погрижа за заплатата й, макар че е по-добре никой да не знае за това. Грейси има малко странно отношение към парите. Колко й плащаш?
Уилоу му каза.
Боби Том поклати глава.
— Ако разнасяше пици, щеше да печели повече.
— Това е работа за начинаещи.
— Няма да се разпростирам върху това що за начинаеща работа трябва да върши тя за тези пари. — Обърна се, тръгна към тъндърбърда и се спря. — Още нещо, Уилоу. Когато говориш с нея, искам едно нещо да е съвсем ясно. Кажи на Грейси, че аз командвам парада. На сто процента. Единствената й цел в живота ще е да ме прави щастлив. Аз съм шефът и ще става това, което аз кажа. Разбра ли?
Тя се вторачи изумено в него.
— Но това противоречи на всичко, което изтъкна досега!
Той я удостои с широката си, разтапяща женските сърца усмивка.
— Ти не се тревожи за това. Двамата с Грейси ще се разберем.
В девет часа същата вечер Уилоу още не бе открила Грейси и дори свирепата тренировка във фитнес залата, която Боби Том бе оборудвал в апартамента над гаража, не успя да разсее гнева му от некомпетентността й. Още мокър от душа, той се отпусна в шезлонга в спалнята на бялата дървена къща, разположена сред малката орехова горичка в покрайнините на Телароса. Беше я купил преди три години, за да може майка му да има поне малко спокойствие, когато се прибираше у дома. Сякаш в потвърждение на думите му, телефонът започна да звъни. Той не му обърна внимание и остави да се включи секретарят. Последният път, когато провери, имаше деветнайсет записани съобщения.
През последните няколко часа Боби Том бе дал интервю за „Телароса Таймс“; Лутър бе цъфнал на прага му, за да пита за Хевънфеста; две от старите му гаджета, заедно с още една жена, която не познаваше, се отбиха, за да го поканят на вечеря, а треньорът на футболния отбор в гимназията го бе помолил да присъства на тренировката през седмицата. Това, което наистина искаше, беше да си купи хижа, сгушена сред най-отдалечените планински дебри, и да остане там съвсем сам, докато отново почувства, че има желание да се среща с хора. Щеше да го направи, ала точно в момента мразеше да е сам. Да бъде сам означаваше да си спомни, че е на трийсет и три години и не умее да бъде нищо друго, освен футболист. Да бъде сам означаваше да си спомни, че вече не знае кой е той.
Все още не можеше съвсем да си обясни защо не се бе отървал от Грейси в Мемфис, с изключение на това, че тя не спираше да го изненадва. Тя е истинска откачалка, помисли си Боби Том като си припомни как бе повредила колата му и се бе хвърлила пред гумите. Но същевременно беше мила. Най-хубавото на това, Грейси да е около него, беше, че без значение колко му лазеше по нервите, никога не го уморяваше както повечето хора. Когато беше с нея, не се налагаше да използва цялата си енергия, само за да се опитва да бъде себе си. Освен това адски го забавляваше, а точно на този етап от живота му това означаваше много.
Къде, по дяволите, беше тя? С невинността си и проклетото си любопитство вероятно вече се бе забъркала в някоя каша. Според Уилоу, никой не знаеше как е стигнала до града, ясно беше само, че си е взела чека и след това е изчезнала. Куфарът й все още беше в багажника на колата му. Не че съдържанието му не трябваше да бъде изгорено заради доброто на човечеството. С изключение на бельото й. По време на стриптийза й и онзи скок през вратата на колата му, той бе забелязал, че Грейси притежава наистина хубаво бельо.
Преметна крака през страничната облегалка на шезлонга, изправи се и започна да се облича. Не искаше хората в Телароса да решат, че се е възгордял, затова подмина джинсите „Левис“ и вместо тях избра „Ранглърс“, после нахлузи светлосиня риза, черен джинсов елек и чифт ботуши. Преди да излезе от стаята, грабна от гардероба сламената си каубойска шапка. Досега бе успявал да избегне слизането в града, но след като Грейси бе изчезнала, повече не можеше да го отлага.