Изпълнен едновременно с отчаяние и примирение, се приближи до малка картина, изобразяваща балерина, натисна отстрани позлатената рамка и картината се отмести, разкривайки малък сейф, вграден в стената. Набра комбинацията и когато ключалката щракна, извади синя кадифена кутия за бижута и отвори капака й с палец.
Вътре бе скрит вторият му пръстен от Суперкупата.
Емблемата на отбора — три пресичащи се златни звезди в небесносин кръг — бе изобразено отгоре на пръстена, като краищата на звездите бяха инкрустирани с бели диаманти, а в центъра блестяха три големи жълти диаманта. С по-малки диаманти бяха изписани римските цифри — номерът на Купата и годината на финалния мач. Пръстенът бе голям и крещящ, както подобаваше на пръстените от Суперкупата.
Боби Том стисна устни, докато го плъзгаше върху пръста на дясната си ръка. Макар че винаги бе изпитвал неприязън към крещящи мъжки бижута, реакцията му не бе свързана с естетиката. Когато си слагаше пръстена, се чувстваше като мнозина от пенсионираните играчи, които бе познавал през годините — мъже, които все още се опитваха да съживят отдавна отминалите дни на славата, макар че животът продължаваше. Що се отнасяше до Боби Том, след травмата на коляното, сложила край на кариерата му, той дори не искаше да докосва този пръстен. Бижуто му напомняше за най-хубавите дни от живота му, останали завинаги зад гърба му.
Но сега беше в Телароса — любимият син на един умиращ град — и нямаше значение какво иска той. В Телароса трябваше да носи пръстена на пръста си, така както бе носил и предишния, защото знаеше колко много означава това за местните хора.
Отиде в дневната и се насочи към кръглата маса, сгушена между двата фотьойла със златиста дамаска. Покривката на масата беше с щамповани розови и лилави цветя, обточена със зелена лента. Върху нея бе поставена малка кристална купа с изсушени розови листа, бяла мраморна статуетка на Купидон и ваза от костен порцелан с изрисувани теменужки. Боби Том я вдигна, наведе я и от нея върху масата се изсипа връзката с ключове за пикапа му.
След като върна вазата на мястото й, той огледа дневната и устните му бавно се извиха в усмивка. Докато оглеждаше тапетите в пастелен тон, дантелените завеси, привързани с панделки в яркорозово и жълто, малките дивани, тапицирани с пъстър кретон, помпозните фотьойли с воланчета отстрани, стигащи до килима, си напомни никога повече да не възлага на вътрешна дизайнерка, която му е бясна, да обзавежда къщата му.
Всичко тънеше или в дантела, или в розови багри с пъстри цветя, или бе обвито с воланчета. А на места и с всичко това накуп, макар че бившето му гадже, вътрешната дизайнерка, бе внимавала да не прекали. Тъй като нямаше желание приятелите му да припадат от смях, докато му се подиграват, никога не бе разрешил на някое от списанията за вътрешен дизайн да снима интериора точно на тази къща. Но по ирония на съдбата това бе единствената къща, която харесваше. Въпреки че никога нямаше да го признае пред жива душа, тази сладникава бонбонена кутия, каквото представляваше къщата, му действаше успокоително. Беше прекарал голяма част от живота си в изключително мъжкарска обстановка и пребиваването на това място го караше да се чувства като на кратка ваканция от собствения му живот. За нещастие в мига, в който прекрачваше външната врата, ваканцията свършваше.
Тъндърбърдът му, заедно с черния му пикап шевролет, се намираха в просторния самостоятелен гараж зад къщата. Помещението над гаража бе превърнал във фитнес зала, а до нея имаше малък апартамент, където можеше да настанява гостите си, пристигнали без предупреждение. Двойка пенсионери се грижеха за всичко, когато не беше тук, което се случваше през по-голямата част от времето, защото да живее в тази къща, която обичаше най-много от всички други места на земята, понякога му идваше в повече.
Подкара пикапа по застлания с чакъл път, извеждащ на магистралата. От другата страна на пътя видя пистата за кацане, построена върху друг от парцелите, който притежаваше. Там, в малък хангар, бе прибран самолетът му „Барон“, зад малка овощна градина.
Един камион, превозващ прасета, профуча покрай пикапа. След като го отмина, Боби Том подкара по шосето. Припомни си всичките онези летни нощи, когато с приятелите си бе устройвал автомобилни надбягвания по същия този път. Тогава те слизаха чак до Саут Ляно, където той веднъж изпи твърде много и здравата повръща. Когато беше на седемнайсет, вече беше разбрал, че не го бива със силните напитки и оттогава се въздържаше с пиенето.