Сойър посочи с фунийката към пострадалото коляно на Боби Том.
— Виждам, че вече си се отървал от бастуна.
Боби Том стисна челюсти. Не искаше да мисли за онези дълги месеци, когато бе принуден да върви с бастун. По настояване на градската управа през март, докато се възстановяваше, се бе срещнал със Сойър в Далас, за да се опита да го убеди да не мести фабриката. Срещата беше напълно безполезна и Боби Том намрази Сойър. Всеки, който бе достатъчно жесток, че да съсипе живота на цял един град, не заслужаваше да се нарича човешко същество.
С ловко извиване на китката Уей хвърли едва наченатия си сладолед в избуялата трева.
— Как свикваш с новия си живот на пенсионер?
— Ако знаех, че ще е толкова забавно, щях да се оттегля още преди години — отвърна Боби Том с каменно изражение.
Сойър облиза палеца си.
— Чух, че ще ставаш филмова звезда.
— Един от нас трябва да донесе пари в този град.
Сойър се усмихна и извади от джоба връзката ключове за автомобила си.
— До скоро, Дентън.
— Боби Том, това ти ли си? — Женски възторжен писък се извиси откъм син „Олдсмобил“, който тъкмо паркираше. Тони Самюълс, която от години играеше бридж с майка му, се спусна напред, сетне замръзна, като видя с кого говори. Приветливото й лице се скова в изражение на неприязън. Не беше тайна, че Уей Сойър е най-мразеният човек в Телароса и градът го бе отхвърлил.
Сойър изглеждаше недостижим за хорското презрение. Стисна ключовете в дланта си, кимна любезно на Тони и закрачи към тъмночервеното си беемве.
Трийсет минути по-късно Боби Том паркира пред голяма бяла къща в колониален стил, разположена на сенчеста улица, и излезе от пикапа си. Докато приближаваше, от предните прозорци върху тротоара струеше светлина. Майка му беше нощна птица, също като него.
Фактът, че никой в „Деъри Куин“ не бе виждал Грейси, бе засилил тревогата му и той бе решил да се отбие и да види дали майка му не би могла да му даде някакви идеи как би могъл да открие изчезнал човек, преди да се срещне с Джимбо. Тя държеше резервен ключ под саксията с мушкато, но той предпочете да натисне звънеца, за да не я изплаши с неочакваната си поява.
Просторната двуетажна къща имаше черни капаци на прозорците, боровинковочервена предна врата и месингово чукче. Баща му, основал малка застрахователна компания, която през годините се бе развила, за да се превърне в най-преуспяващата в Телароса, бе купил къщата, когато Боби Том заминаваше за колежа. Домът, в който бе отраснал, малко бунгало, което градският съвет глупаво бе решил да превърне в туристическа атракция, се намираше в другия край на града.
Сузи се усмихна, когато отвори вратата и го видя.
— Здравей, сладкишче.
Той се засмя на името, с което тя го наричаше откакто се помнеше, пристъпи вътре и я притегли в прегръдките си. Тя обви ръце около кръста му и го стисна силно.
— Ял ли си?
— Не зная. Предполагам, че не.
Сузи го изгледа с нежен укор.
— Не разбирам защо трябваше да купуваш онази къща, когато тук има достатъчно стаи. Не се храниш както трябва, Боби Том. Зная, че е така. Ела с мен в кухнята. Ще ти претопля от лазанята.
— Звучи добре. — Той хвърли шапката си върху месинговата закачалка в ъгъла на преддверието.
Майка му се извърна към него и смръщи извинително чело.
— Не искам да те притеснявам, но успя ли да поговориш с майстора за поправката на покрива? За подобни неща винаги се грижеше баща ти и не бях сигурна какво трябва да направя.
Подобна проява на нерешителност от жена, която най-компетентно ръководеше разпределянето на бюджета за образование в града, разтревожи Боби Том, ала той запази опасенията за себе си.
— Обадих му се този следобед. Офертата му ми се стори приемлива и смятам, че трябва да го наемеш.
Чак сега забеляза, че плъзгащите се врати, водещи към всекидневната, са плътно затворени. Не си спомняше някога тази стая да е била затворена, затова наклони леко глава натам.