— Обичам да работя тук. Това е единственото място, където се чувствам спокойна.
Изглеждаше смутена, все едно че бе споделила нещо прекалено лично и сега съжаляваше за това.
— Зная, че не е моя работа, Грейси, но не мисля, че трябва да позволиш случилото се снощи да ти попречи да приемеш тази работа. — Вдигна дръжките на количката. — Каза ми, че не искаш да се връщаш в Охайо и че нямаш друго предложение за работа. Боби е свикнал жените да си губят ума по него. Сигурна съм, че миналата нощ има много по-голямо значение за теб, отколкото за него.
Сузи й се усмихна успокояващо и се прибра в къщата. Грейси разбираше, че Сузи се опитва да я успокои, но я заболя от думите й, още повече, че бяха истина.
Тя не означаваше нищо за Боби Том, докато той бе всичко за нея. Беше си загубила ума по него, но още по-ужасяващо беше, че съвсем сериозно се опасяваше, че е загубила и сърцето си.
Опита се да затвори очи пред истината, която не искаше да знае, но напразно. Никога не бе лъгала себе си, нямаше да го направи и сега. Обви ръце около коленете си, преди да си признае, че през изминалата седмица се бе влюбила в Боби Том Дентън.
Беше безнадеждно влюбена до уши в мъж, който бе толкова недостижим за нея, че щеше да е смешно, ако не беше толкова тъжно. Онези ужасни бутилки с плодово вино просто бяха извадили наяве истината за онова, което чувстваше от мига, в който го видя.
Копнееше за него. Той бе див и необуздан, по-голям от живота, всичко, което тя не беше. Обичаше го с цялата несъбудена страст, тлееща от години в душата й. Като обикновена и незабележима птичка, привлечена от лъскав и силен лебед, тя бе омагьосана от физическата му красота. В същото време неговата увереност и непринуден чар я караха да се чувства отново млада и безгрижна.
През изминалите шест дни сякаш бе изживяла цял един живот, но когато притисна колене към гърдите си, се насили да се изправи срещу жестоката истина. Мечтите й за бляскава кариера в Холивуд бяха само това — безпочвен блян, плод на отчаянието, толкова далеч от живота й, колкото космическото пространство. Беше играла със самата себе си игра, която повече не можеше да си позволи и сега трябваше да се сблъска с болезнената действителност, че никакъв вълшебен живот не я очаква в Холивуд. Тази глупава работа в студиото „Уиндмил“ не бе начало на вълнуваща кариера, а само една фантазия. И когато всичко свърши, тя щеше да се завърне обратно в Ню Грънди, обратно в старческия дом, където й беше мястото.
Признаването на истината й донесе странно усещане за покой. Сега осъзна, че не домът за възрастни хора е бил грешното в живота й, а самият й живот. Тя обичаше работата си в дома, но я бе използвала, за да се изолира от връстниците си, защото винаги се бе смятала за особнячка. Беше се скрила в старческия дом, превръщайки го в свой живот, вместо да гледа на него само като на работа.
Докато умиротворяващите ухания в градината се прокрадваха към нея, младата жена изпита особено вълнение. Тя беше едва на трийсет години, все още достатъчно млада, за да се промени. Ала не по начина, който си представяше. Не като избяга. Вместо това ще се научи да изживява всеки миг от живота си без страх. Ще спре да се предпазва от възможността да стане обект на присмех или да я отхвърлят — тези неща нямаше да я убият — и ще започне, като се отдаде на любовта си към Боби Том с всяка клетка на съществото си.
Сърцето й запрепуска. Дали щеше да събере смелост? Когато всичко това свърши, тя ще трябва да се върне в старческия дом — насили се да го приеме. Но междувременно… Дали щеше да има достатъчно кураж и дързост, за да скочи от върха на планината, знаейки, че приземяването може да я убие? Притежаваше ли нужното самообладание, за да се вкопчи в това кратко време, което й бе отредено да прекара с него, и да изживее всяка безценна секунда?
Взела решение, Грейси бе обзета от силно вълнение. Щеше да приеме работата като негов личен асистент и да се наслади на всеки миг от общуването си с този мъж, целунат от звездите, което сърцето й толкова неразумно бе избрало да обикне. Ще съхрани в себе си всеки поглед, който ще й подари, всяка усмивка, всеки жест. Ще захвърли предпазливостта и ще му се отдаде без задръжки — толкова, колкото той пожелае да приеме от нея. Може би щеше да я люби. А може би нямаше. Но и в двата случая, тя щеше да бъде негова без условия и очакване, знаейки, че когато това свърши, най-доброто, на което можеше да се надява, щеше да е съкровищницата от безценни спомени.