И тогава Боби Том отвори входната врата, за да влезе Грейси вътре.
— Господи!
Той се засмя.
— Секва ти дъхът, нали?
Изпълни я чувство на удивление, докато оглеждаше преддверието, приличащо на бонбонена кутия. С благоговение направи три крачки в дневната отляво.
— Красиво е.
— Предположих, че ще ти хареса. При повечето жени е така.
Грейси имаше чувството, че се е озовала в куклена къща за възрастни — един изящен свят в пастелнорозово и кремаво, с преобладаващи нюанси на нежно лилаво и най-бледия оттенък на морскозеленото. Воланите, цветните мотиви и дантелите биха изглеждали прекалени, но всичко бе подбрано с такъв изискан вкус, че й се прииска да се сгуши в едно от креслата с дамаска на бели и розови райета, с чаша ментов чай, ангорска котка и роман от Джейн Остин.
Стаята ухаеше на рози. Ръцете я засърбяха да докосне ефирните дантелени завеси, лъскавия кретон, кристалите и позлатата. Искаше й се да погали светлосините копринени възглавнички с ресни по краищата, да прокара пръстите си през панделките, придържащи покривката за маса с десен на цветя. Дали наситеното сладко ухание на пръст идваше от пищната папрат, висяща от бялата плетена кошница между двата прозореца? Дали пшеничените стръкове и изсушените рози, кацнали върху полицата на камината, ще изпукат под пръстите й?
В следващия миг сърцето й подскочи, когато Боби Том пристъпи в средата на стаята. Би трябвало да изглежда глупаво сред цялата тази изящна обстановка, но вместо това никога не бе имал толкова подчертано мъжествен вид. Контрастът между нежния финес на стаята и грубата му безкомпромисна сила караха сърцето й да се разтопи. Само един мъж, който не се съмнява в своята мъжественост, можеше да се разхожда с такава увереност в толкова женствена обстановка.
Той захвърли стетсъна си върху мекия диван и наклони глава към портала с дъговиден свод в дъното на стаята.
— Ако наистина искаш да си напълниш очите, хвърли един поглед на спалнята ми ето там.
Изминаха няколко секунди, преди да се насили да откъсне поглед от него. Краката й трепереха, докато вървеше надолу по тесния коридор, боядисан в перленорозово, като вътрешността на раковина. Пристъпи в стаята и се спря на прага, толкова смаяна, че дори не разбра, че Боби Том е застанал зад гърба й, докато той не заговори.
— Давай. Кажи какво мислиш.
Тя се взираше в огромното легло с блестящи позлатени колони и най-невероятния балдахин, който някога бе виждала. Пласт след пласт от ефирна бяла дантела опасваше леглото като пенлив водопад от пищни драперии, пристегнат с гроздове от розово-лилави сатенени панделки.
Очите й заискриха.
— Трябва ли всяка сутрин да чакаш принца да те събуди с целувка?
Домакинът й се засмя.
— Отдавна се каня да го изхвърля, но като че ли все не ми дава сърце.
Приказната стая с леглото с балдахин, позлатените скринове, малките розово-лилави възглавнички, пръснати навсякъде, люлеещият се стол, опасан в къдрички, все едно бяха донесени от замъка на Спящата красавица. След годините, през които бе живяла сред безличните бежови стени на приюта, и бе вървяла по подове, покрити с твърди керамични плочки, на Грейси й се искаше да остане тук до края на живота си.
Телефонът в кабинета му започна да звъни, но той не му обърна внимание.
— Над гаража има малък апартамент, където можеш да се настаниш. Там са и фитнес уредите ми.
Тя го зяпна удивено.
— Няма да остана тук.
— Разбира се, че ще останеш. Не можеш да си позволиш да отседнеш другаде.
За частица от секундата, младата жена не разбра за какво говори, сетне си припомни напрегнатия разговор, който бе провела с Уилоу същата сутрин. Докато работеше като асистент на продукция, квартирата и храната се плащаха от студиото „Уиндмил“, но Уилоу даде съвсем ясно да се разбере, че новата й длъжност не включва тези привилегии. Грейси бе толкова разстроена от всичко, което се бе случило, че дори не се замисли над проблема, който произтичаше от това.