Това бе първото лично нещо, което споделяше.
— Получили сте попечителство над нея? Това е доста необичайно за времето си, нали?
— Дий се затрудняваше да бъде майка. Съгласи се да се споразумеем.
— Често ли виждате дъщеря си?
Той разчупи на две хлебчето, поръсено с маково семе, и за пръв път тази вечер чертите му се смекчиха.
— Не достатъчно често. Тя е фотограф на свободна практика в Сан Франциско, така че се виждаме веднъж на няколко месеца. Живее в евтин и малък апартамент — затова пианото все още е при мен — но е самостоятелна и щастлива.
— Предполагам, че в наши дни това е най-доброто, което може да иска един родител. — Замисли се за сина си, докато побутваше парчето сьомга в чинията си. Той определено беше самостоятелен, ала тя не вярваше, че е много щастлив.
— Искате ли още вино? — попита домакинът рязко.
— Не, благодаря. Ако изпия още една чаша, ще ме заболи главата. Хойт обичаше да казва, че съм най-евтиното гадже в града.
Той дори не се усмихна на нейния вял опит да разведри атмосферата. Вместо това заряза всички преструвки, че се храни и се втренчи в нея с интензивност, която я накара да се замисли колко рядко всъщност хората се вглеждат един в друг. Сепна се, когато осъзна, че ако сега го видеше за пръв път, щеше да го намери за привлекателен. Макар че беше пълна противоположност на слънчевия й съпруг, грубите му сурови черти и силно излъчване притежаваха притегателна сила, която бе трудно да се игнорира.
— Хойт все още ви липсва, нали?
— Много.
— Двамата с него бяхме връстници и учихме в съседни класове. Той беше златното момче на гимназията в Телароса, също като вашия син. — Усмивката не достигна очите му. — Дори излизаше с най-хубавото момиче от девети клас.
— Благодаря за комплимента, но никога не съм била най-хубавото момиче. През онази година все още носех шини на зъбите.
— За мен бяхте най-хубавата. — Той отпи от виното си. — Тъкмо събрах смелост да ви поканя на среща, когато чух, че двамата с Хойт сте гаджета.
Не би могла да е по-изненадана.
— Нямах представа.
— Трудно е да се повярва, че наистина съм си въобразявал, че мога да имам шанс със Сузи Уестлайт. В крайна сметка аз бях синът на Труди Сойър и живеех в напълно различен свят от този на дъщерята на доктор Уестлайт. Вие бяхте израснали от правилната страна на железопътната линия и се обличахте в хубави дрехи. Вашата майка ви возеше с блестящия си червен олдсмобил, а вие винаги ухаехте на чисто и свежо. — Думите му бяха поетични, но той ги изричаше с груб, насечен тон, който ги лишаваше от всякаква сантименталност.
— Това беше много отдавна — отрони тя. — Вече не съм свежа. — Прокара пръсти по копринената материя на вечерните си панталони и напипа малката издутина от естрогенната лепенка. Още един знак, че животът вече не беше толкова обещаващ и вълнуващ.
— Няма ли да се засмеете на идеята някакъв нехранимайко като мен да иска да ви покани на среща?
— Но вие винаги сте се държали така, сякаш ме мразите.
— Не съм ви мразил. Мразех факта, че бяхте толкова недостижима за мен. Двамата с Хойт идвахте от различен свят. Свят, до който дори не можех да се докосна. Златното момче и златното момиче — щастливи завинаги.
— Но вече не. — Тя сведе глава, а в гърлото й бе заседнала огромна буца.
— Съжалявам — рече безцеремонно той. — Нямах намерение да бъда жесток.
Сузи вдигна рязко глава, в очите й блестяха сълзи.
— Защо правите това? Зная, че играете някаква игра с мен, но не зная какви са правилата. Какво искате от мен?
— Мислех, че вие сте тази, която иска нещо от мен.
Равнодушният му отговор й подсказа, че не е трогнат от очевидното й страдание. Тя примигна, решена да не му достави удоволствието да я види разплакана, но почти не бе спала от първата си среща с него и й бе трудно да се овладее.
— Аз не искам да разрушите този град. Твърде много съдби ще бъдат погубени.
— И какво точно сте готова да пожертвате, за да попречите на това да се случи?
Лепкавите пръсти на страха плъзнаха по гръбнака й.
— Нямам какво да пожертвам.
— Напротив, имате.
Безмилостната нотка в гласа му помете и последните останки от самообладанието й. Сузи смачка салфетката за хранене и се изправи.
— Сега бих искала да си вървя.