— И да съчетае по този начин Джеймс Бонд и Светкавицата.
— Искаш ли да го изпробваш? — Той почука по пластмасовата рамка.
— Разбира се — отговорих аз.
Сърцето към мозъка: ТУШ Какво правиш? Ще ни убиеш всичките! Знаех си, че изобщо не биваше да те оставяме да ръководиш нещата… Приближих се до генератора, изчаках Бера да излезе от обсега му и задействах ключа.
Всичко стана тъмночервено. Бера се превърна в статуя.
Е, бях в полето. Стрелката за секундите на стенния часовник престана да се движи. Направих две крачки напред и почуках по стената. Почуках, и още как, по дяволите — все едно, че чуках по цимент, втвърдяващ се при допир. Невидимата стена беше лепкава.
Пробвах да се облегна на нея за около минута. Това ми се удаде без проблем, докато не опитах да се отскубна. Тогава разбрах, че съм сторил голяма глупост. Бях попаднал в плен на прехода. Необходима ми бе още цяла минута, за да се освободя и да политна назад — бях набрал твърде голяма скорост навътре и тя се запази в полето изцяло. Поне в това бях извадил късмет. Ако бях постоял облегнат още малко, щях да загубя всякаква опора. Щях да потъвам все повече и повече в прехода, без да мога да викна на Бера, и да натрупвам все по-голяма скорост в посока навън от полето.
Изправих се и опитах нещо по-безопасно. Извадих писалката си и я пуснах да падне. Движението й надолу беше нормално — с ускорение десет метра в секунда в съответствие с времето в полето. Което ме наведе на една теория за това как убиецът е мислел да се измъкне.
Изключих апарата.
— Има нещо, което бих искал да изпробвам — обърнах се към Бера. — Можеш ли да окачиш апарата във въздуха, да речем с кабел за рамката?
— Какво си намислил?
— Искам да се опитам да застана върху дъното на полето.
Бера ме изгледа недоверчиво.
Нужни ни бяха двайсет минути, за да нагласим всичко. Бера не поемаше никакви рискове. Издигна генератора на около метър и половина. Тъй като изглеждаше, че центърът на полето е около сребърното парче със странна форма, това означаваше, че долният край на полето ще е на трийсетина сантиметра над пода. Вкарахме една преносима стълба в обсега му и след като застанах на върха й, включихме генератора.
Слязох от стълбата.
Спускането надолу през стената на полето бе като газене във все по-гъст карамел. Когато стъпих на дъното, едва стигах ключа.
Обувките ми бяха заклещени. Можех да извадя краката си от тях, но нямаше къде другаде да застана, освен в собствените си обувки. След минута се втвърдиха и стъпалата ми — можех да отскубна едното от тях, но само като натиснех другото още по-навътре в прехода. Затъвах все по-дълбоко и загубих всякакво усещане за края на ходилата си. Страшничко беше, макар да знаех, че нищо ужасно не може да ми се случи. Краката ми нямаше да умрат там навън — нямаше да имат време.
Преходът обаче бе стигнал вече до глезените ми и започнах да се чудя каква ли скорост набираха те там навън. Дръпнах ключа. Лампите заблестяха ярко и краката ми тежко се приземиха върху пода.
— Е? — запита Бера. — Научи ли нещо?
— Да. Не искам да правя действителен опит — бих могъл да разваля апарата.
— Какъв действителен опит…?
— Да я пусна от четирийсетия етаж с включено поле. Не се безпокой, няма да се опитвам да го сторя.
— Правилно. Няма и да можеш.
— Знаеш ли, ефектът на свиване на времето би могъл да се използва не само при космическите кораби. След като пристигнеш в някой колониален свят, би успял да отгледаш до зряла възраст добитък от замразени оплодени яйцеклетки само за няколко минути.
— Хм… Да. — Щастливата усмивка, проблясваща в бяло на фона на мрака, очите на Бера, загледани в безкрайността… Бера обичаше да доразвива идеите. — Да приемем, че едно такова устройство се монтира върху камион, да речем, на Джинкс. Ще можеш да изследваш крайбрежните области, без изобщо да се безпокоиш за нападение от страна на грабливците. Те никога не биха те стигнали. Можеш да се разхождаш из който и да е чужд свят и да наблюдаваш живота на екзотичната му фауна, без никой неин представител да избяга уплашен от камиона. Хищници по средата на скок, птици в полет, двойки по време на ухажване.
— Или по-големи групи.
— Мисля… че това е привичка единствено на хората. — Той ме погледна косо. — Не би шпионирал хора, нали? Или не би трябвало да питам?
— Онова отношение петстотин към едно. То постоянно ли е?
Бера се върна в реалния свят.
— Не знаем. Теорията ни не отговаря съвсем на машинарията, към която трябва да пасне. Ужасно ми се искаше да разполагахме с бележките на Синклер.