— Виждате ли? Качва се по стълбите, като държи полето включено. Шансът камерата да го заснеме, докато се движи с такава скорост, е едно към осем. Закарва апарата до ръба на покрива, връзва го с въжето, после го хвърля колкото се може по-надалеч, бутва генератора през ръба и сам скача с него. Въжето пада с ускорение десет метра в секунда, плюс малко отгоре, тъй като апаратът и убиецът го дърпат надолу. Не много силно, защото са в нискоинерционно поле. Когато убиецът достига земята, се движи с около… четиристотин метра в секунда, делено на триста… да речем един метър в секунда инерционно време. Трябва бързо да издърпа апарата от пътя си, понеже въжето ще падне като бомба.
— Струва ми се, че би се получило — обади се Портър.
— Да. Отначало си помислих, че е можел просто да застане върху дъното на полето. След като си поиграх малко с апарата, се отказах от тази идея. Щял е да размаже и двата си крака. Могъл е обаче да виси върху рамката, тя е достатъчно здрава.
— Но той не е взел апарата — забеляза Валпредо.
— Ето къде ви измамиха. Какво става, когато се пресекат две полета?
Всички погледнаха в недоумение.
— Въпросът не е лесен. Все още никой не знае отговора. Но Синклер го е знаел. Очаква се да го е знаел, след като е бил свършил. Трябва да е имал два апарата. Убиецът е взел втория апарат.
— Аха — рече Ордас.
— Кой е У? — попита Портър.
Кацнахме върху гаража. Валпредо знаеше къде се намирахме, но не каза нищо. Слязохме от таксито и се запътихме към асансьорите.
— Съвсем просто е — заявих аз. — Очаквал е да използва апарата като алиби. Глупаво е, като си помисли човек колко много хора са знаели за съществуването му. Но ако не е знаел, че Синклер е започнал да го показва наляво-надясно — особено на вас с Джанис, кой остава да е той? Хикс е знаел единствено, че е някакъв вид междузвезден двигател.
Асансьорът беше необикновено широк. Натъпкахме се в него.
— Колкото до въпроса за ръката — подхвърли Валпредо. — Мисля, че си отговорих и на него.
— Подсказах ти достатъчно — отвърнах аз.
Петърфи се забави доста, докато отговори на позвъняването ни. Може да ни е разучавал през камерата на вратата, като се е питал какъв е този парад, идващ по коридора. Накрая се обади през решетката.
— Да? Какво има?
— Полиция. Отворете — отвърна Валпредо.
— Имате ли заповед?
Пристъпих напред и показах на камерата личната си карта.
— Аз съм РАМО. Нямам нужда от заповед. Отворете. Няма да ви загубим много време. — И в двата случая.
Отвори вратата. Сега изглеждаше по-добре от следобед, въпреки че бе облечен в простичък кафяв домашен халат.
— Само вие — рече той.
Пусна ме и се опита да затвори вратата пред останалите. Валпредо му попречи с ръка.
— Хей…
— Всичко е наред — казах аз.
Петърфи бе по-дребен от мен, а аз имах пистолет със стрелички. Валпредо вдигна рамене и му позволи да затвори вратата.
Грешката беше моя. Бях решил две трети от ребуса, а си мислех, че съм го свършил. Петърфи скръсти ръце и попита:
— Е? Какво ще търсите този път? Искате ли да изследвате краката ми?
— Не, нека да започнем с инжектора на инсулин под рамото ви.
— Разбира се — отвърна той, и дяволски ме изненада.
Почаках, докато си свали ризата — съвсем ненужно, но трябваше ли да го знае? — и прокарах въображаемите си пръсти по машинката за инсулин. Резервоарчето бе почти пълно.
— Трябваше да го предвидя — ядосах се аз. — Проклета работа. Получили сте дози инсулин за шест месеца от органоборсаджията.
Веждите му се повдигнаха.
— Органоборсаджия ли? — той се освободи от мен. — Обвинявате ли ме, г-н Хамилтън? Ще запиша това за адвоката си.
Сам се вкарвах в съда. По дяволите!
— Да, обвинявам ви. Убили сте Синклер. Никой друг не би се опитал да скрои този номер с алибито.
Изглеждаше учуден — и то наистина, помислих си.
— Защо?
— Ако някой друг се бе опитал да си създаде алиби с генератора на Синклер, Бернат Петърфи щеше да разкаже на полицията какво представлява той и как работи. Но вие сте били единственият, който го е знаел, до снощи, когато Синклер е взел да го показва и на други.
Имаше само едно нещо, с което можеше да отвърне на такава логика, и той го каза:
— Продължавам да записвам, г-н Хамилтън.
— Записвайте, проклет да бъдете дано! Има и други неща, които можем да проверим. Доставките ви на хранителни продукти. Сметката ви за вода.
Не трепна. Усмихваше се. Блъф ли бе? Подуших въздуха. Миризма на тялото за шест месеца, отделена за една нощ? От човек, който не се е къпал повече от четири или пет пъти за половин година? Климатичната му инсталация обаче беше много добра.