— Къде е тя? — попита той. Не изчака отговор. Знаеше къде се намира автодокторът и отиде там. Тръгнахме по петите му.
Ордас не го притесняваше. Изчака Портър да огледа Джанис, да натисне бутона за разпечатване на диагнозата и да я прочете от край до край. Едва тогава лицето му доби по-спокоен вид и цветът му се възвърна. Той се обърна към Ордас:
— Какво се е случило?
— Г-н Портър, знаете ли нещо за последния проект на д-р Синклер?
— Онзи компресор на времето ли? Да. Беше го сложил във всекидневната, когато идвах тук снощи… точно насред този кръг мъртва трева. Има ли някаква връзка?
— Кога пристигнахте?
— Ами около шест часа. Пийнахме някоя и друга чашка и чичо Рей ни показа апарата си. Не ни разправи много подробности. Просто ни демонстрира какво може да върши. — Портър лъсна насреща ни бляскави бели зъби. — Той работеше. Тази играчка е способна да свива времето! В нея можеш да изживееш целия си живот за два месеца! Гледахме го как се движи в полето, сякаш се опитвахме да проследим светкавичните движения на колибри. Безнадеждно. Той драсна клечка кибрит…
— Кога излязохте?
— Към осем. Вечеряхме в „Ирландското кафе на Чилър“ и… Слушайте, какво е станало тук?
— Има някои неща, които първо ние трябва да научим, г-н Портър. Снощи през цялата вечер ли бяхте с Джанис? Имаше ли и други с вас?
— Естествено. Вечеряхме сами, но после отидохме на нещо като забава. На плажа в Санта Моника. Един мой приятел има къща там. Ще ви дам адреса му. Някои от нас се върнаха отново в „Чилър“ около полунощ. После Джанис ме откара у дома.
— Казахте, че сте любовникът на Джанис. Тя не живее ли с вас?
— Не. Аз съм постоянният й любовник, ако може така да се каже, но тя по никакъв начин не е обвързана с мен. — Изглеждаше смутен. — Живее тук с чичо Рей. Живееше. О, по дяволите. — Той погледна към автодоктора. — Вижте, машината показва, че всеки момент ще се събуди. Може ли да й извадя една рокля?
— Разбира се.
Последвахме Портър в спалнята на Джанис, откъдето той взе за нея халат с цвят на праскова. Момчето започваше да ми харесва. Имаше добър инстинкт. Боята за вечеря не бе подходяща за сутрин след убийство. И той избра дреха с дълги свободни ръкави. Липсващата й ръка нямаше да личи толкова много.
— Наричате го чичо Рей — подхвърли Ордас.
— Да. Джанис му вика така.
— А той не възразяваше ли? Общителен ли беше?
— Общителен ли? Е, не, но ние се харесвахме. И двамата обичахме главоблъсканиците, разбирате ли? Разменяхме си криминални загадки и картинни мозайки. Слушайте, може да ви прозвучи глупаво, но сигурни ли сте, че е мъртъв?
— За съжаление, да. Мъртъв е, при това убит. Очакваше ли някого, след като вие си тръгнахте?
— Да.
— Той ли ви каза?
— Не. Но носеше риза и панталон. Когато бяхме сами, обикновено ходеше гол.
— Аха.
— По-възрастните рядко го правят — рече Портър. — Но чичо Рей беше в добра форма. Поддържаше се.
— Имате ли представа кого може да е очаквал?
— Не. Едва ли е било жена, не е имал среща, искам да кажа. Навярно някой от неговия бранш.
Зад него Джанис изпъшка.
Портър в миг се озова над нея. Постави ръка върху рамото й и я накара отново да легне.
— Стой спокойно, любима. Ей сега ще те измъкнем.
Тя изчака той да откачи ръкавите и другите приспособления.
— Какво е станало? — запита Джанис.
— Още не са ми казали — отвърна Портър с нотка на раздразнение. — Внимавай, като сядаш. Претърпяла си нещастен случай.
— Какъв не…? Оу!
— Ще се оправи.
— Ръката ми.
Портър й помогна да излезе от автодоктора. Ръката й завършваше с розова плът на пет сантиметра под рамото. Джанис остави Портър да я загърне в халата. Опита се да стегне колана му, но се отказа, когато установи, че се опитва да го направи с една ръка.
— Аз също съм губил веднъж ръката си — обадих се аз.
Тя ме погледна. Портър също.
— Джил Хамилтън. От полицията на Обединените нации. Наистина няма за какво да се безпокоите. Виждате ли? — Вдигнах дясната си ръка, като разтворих и свих пръсти. — В банките за органи търсенето на ръце не е особено голямо в сравнение с това на бъбреци, например. Възможно е дори да не ви се наложи да чакате. Както бе при мен. Чувствам ръката си, сякаш е тази, с която съм се родил, и тя ми служи също толкова добре.
— Как я загубихте? — поинтересува се тя.
— Откъсна я един метеор — отговорих не без гордост. — Докато събирах руда от астероидите в Пояса. — Не й разказах обаче, че ние сами бяхме причинили рояка метеори, като бяхме поставили неправилно бомбата върху един астероид, който искахме да придвижим.