— Бъдете, спокоен, татко!
— Тази част на гората почти никой не познава, а най-малко тукашните скитници, които никога не са идвали насам, защото няма никакъв път; дори и за лов тези места не са подходящи и са неприветливи. Разбираш, че съм избрал най-удобното място. Сега виж!
При тези думи ранчерото постла наметката си на земята и като отмести няколко доста големи камъка при основата на ликидамбъра, започна да рови с камъчета земята, като изсипваше пръстта с тенекиено блюдо върху наметката. Като изрови около тридесет сантиметра дълбоко, извади един твърде тежък и голяма камък, после друг и най-после трети. Под тях се показа бизонова кожа, завита няколко пъти, а под нея втора кожа, която повдигна. — Погледни — каза на сина си.
Младият човек се наведе и загледа ямата. Това бе един квадратен трап, подзидан отвред с камъни, за да не пада пръст. На дъното се виждаха две бурета като тия, в които китоловците слагат китова мас. Всяко буре имаше капак, който лесно можеше да се вдигне с ръка. На единия от тях ясно личеше буквата S, а на другия А.
Ранчерото отмести капака с буква А, извади от пояса си кесия, пълна със злато, което сипа в бурето, и каза:
— Това е равно на петдесет хиляди пиастри! — после отново покри бурето с капака.
След това пак заровиха двете бурета и туриха върху тях трите големи камъка. Когато трябваше да ги засилят с пръст, двамата мъже бързо се справиха с тая работа, затъпкаха земята, загладиха я и я затрупаха със същите камъни. Скоро всичко бе извършено тъй, че и червенокожият не би подозирал, че тук е пипала човешка ръка.
— Нали няма да забравиш, Рафаел? — повтори ранчерото.
— Не, татко!
— Щом е тъй, по-скоро да се махаме оттук и да си отидем у дома, късно е вече! — И те бързо тръгнаха.
В подножието на височината, където оставиха конете, които с доволство пощипваха трева и млади клончета, бащата рече:
— Е, Рафаел, мятай се на коня и тръгвай напред! Ще ми бъдеш водач!
— С удоволствие! — обади се младият човек, като се усмихна весело. И те полетяха галоп, без да се замислят, че пътят е труден. Дон Рафаел нито веднъж не се спря или не се поколеба по кой път се движат. Той вървеше пред баща си с такава увереност, че паметливостта на сина зарадва бащата, който се гордееше с него и му се любуваше.
Беше около седем и половина сутринта, когато тихо се доближиха до ранчото, като че се връщаха от утринна разходка — тъй бодри, весели и доволни.
Изминаха няколко години.
Асунта растеше и ставаше все по-хубава. Всички я обичаха и глезеха и прелестното дете неусетно се превръщаше в чаровна девойка. И ето, един прекрасен ден двамата синове на ранчерото неусетно почувстваха, без да признаят в себе си, че детската им привързаност към Асунта се е превърнала в дълбока и страстна любов.
Обаче дружбата на братята и тяхната нежна привързаност един към друг съвсем не пострадаха от това: те тъй искрено и дълбоко се обичаха помежду си, че без да спорят, мълчаливо се съгласиха да предоставят на Асунта да направи избор между тях, като предварително решиха всеки да се подчини безропотно на решението й.
Лукавата Асунта еднакво обичаше двамата братя. Тя не правеше никаква разлика между тях и безпристрастно се държеше с двамата, като удостояваше и единия, и другия със своите мили и ласкави думи.
Дали обичаше и двамата или не, това никой не можеше да каже; ако пък наистина обичаше, то кого от двамата?
Тоя въпрос отдавна измъчваше младежите, но ако любовта им към прелестната девойка явно проличаваше в очите на двамата братя, то никой от тях не се решаваше да загатне на Асунта за чувството, което таеше в душата си.
Но от момента, в който любовта стана постоянен гост в ранчото, веселостта изчезна и предишният безгрижен смях и шегите се свършиха.
Само Асунта пееше понякога, но и нейните песни изгубиха предишната открита веселост, която ги правеше тъй прелестни.
Дон Салвадор заради племенницата реши повторно да се ожени въпреки голямата скръб след смъртта на жена си. С тая жертва той искаше да не остави племенницата си без майчин надзор, още повече че признаваше неспособността си да контролира девойката, което може само жената, а не мъжът. Скоро вдовецът си спомни за своя далечна родственица — Бенита Мендес. Тя бе кротка, мила женица, твърде красива, овдовяла след тригодишен брак, без деца. Тази бездетна, красива и мила вдовица бе тъй верна на паметта на покойния си мъж, че отказа на мнозина известни кандидати, въпреки че бе доста бедна и търпеше немалко лишения. Дон Салвадор винаги обичаше и уважаваше тази прекрасна млада жена и се възхищаваше от нейния мил и кротък характер.