— Да, възможно е! — засмя се дон Лоп.
— Да вървим — каза дон Салвадор, — време е да отидем в нашата засада и да дочакаме сладкопойната птичка!
— Да вървим! — обадиха се младежите и тръгнаха след баща си.
Какво стана по-нататък нашите читатели вече знаят, както и по какъв странен начин благодарение на двамата братя дон Торибио се спаси от ужасната смърт, на която го осъди безмилостният ранчеро.
Всъщност дон Салвадор наполовина се поддаде на измамата от несполуката на своето жестоко намерение, но въпреки това не каза нито дума. Може би вътрешно бе доволен от този неочакван обрат.
Както знаем, от реката и тримата се върнаха мълчаливо вкъщи. Само когато дон Салвадор влезе в общия салон, усмихна се, че го намери празен, но и сега нищо не продума, а като остави на синовете си да вършат каквото знаят, влезе в стаята си.
Като размени с брат си няколко думи, дон Лоп напусна ранчото, а дон Рафаел се изтегна в люлката под стряхата, запуши цигара и се залюля.
Цигарата отдавна бе изпушена, дон Рафаел лежеше с полузатворени очи. Отдал се на мечтите си, изведнъж усети върху рамото си допира на малка нежна ръка. От тоя допир, лек като крилцата на колибри, младият човек изведнъж скочи на крака и застана като вцепенен лице срещу лице с братовчедка си.
Асунта мило се усмихна, чувствуваше се малко сконфузена от постъпката си.
— Извинете, Рафаел, че ви събудих! — заговори тя със своя нежен и мелодичен глас.
— Не спях, сестро — отвърна той.
— Какво правехте? — попита тя с едва доловима добродушна насмешка.
— Мечтаех!
— Мечтаехте?
— Да, сестро, мечтаех за вас!
— За мен? — кокетно запита тя, цяла зачервена като жар. — Значи понякога мислите и за мен?
— Не понякога, а винаги, ден и нощ, насън и наяве.
— О, това ми дава смелост да мисля, че малко повечко ме обичате!
— Повече от всичко на света, Асунта! — извика той с младежка пламенност.
Девойката отново се усмихна и с тон, който не може да се опише, каза:
— Значи вие ме обичате като родна сестра?
— Не, не! — извика той. — Обичам ви хиляди пъти повече. Щастлив съм, когато ви виждам, а чуя ли вашия звучен глас, изпитвам истинско наслаждение. И сега сърцето тъй силно тупти в гърдите ми, като че иска да литне на свобода и да отиде при вас, сестро.
— Аа! — със странен глас извика тя, отвърна глава и изведнъж притисна с ръка сърцето си.
— Сили нямам да ви кажа колко ви обичам, колко сте ми скъпа, не умея и не мога да го изразя. Зная само, че ако погледът ви ме удостои със същия мил израз, който има сега, готов съм с радост да жертвам живота си и когато умирам, единствените ми прощални думи ще бъдат: Асунта, обичам ви!
Девойката изведнъж закри с ръце лицето си, като че нещо я заслепи, олюля се, та трябваше да се подпре на една от колоните на портала.
Дон Рафаел я задържа, а тя побърза да го отблъсне, но го направи тъй леко, че в движението й нямаше нищо обидно. После, като изправи глава, заговори с нежен и звучен глас, в който този път прозвуча някаква особено трогателна нотка:
— Няма да се преструвам пред вас, че не съм ви разбрала. Ще бъда откровена: знаех, че ако не днес, то утре все трябваше да направите пред мен това признание. Зная и чувствувам, че ме обичате, и самата аз ви обичам. Цялата съм ваша. Обикнах ви с цялата си душа от деня, когато бяхте още момче, а пък аз — дете, и вие ме взехте от ръцете на баща ми, като ме притиснахте до гърдите си и за пръв път ме целунахте някак особено, не по детски.
— О, мила, многообична Асунта! — извика младият човек, като зацелува горещо и страстно лицето и ръцете й. — Ако знаете колко ви обичам!
— Да, Рафаел, обичайте ме, по-силно ме обичайте! — зашепна тя с тиха скръб. — Обичайте ме тъй, както аз ви обичам. Бих казала нещо повече. Необходимо ми е да се уверя, че само в любовта ви ще намеря опора, когато скърбите, които Предчувствам, се излеят върху нас.
— Защо да говорим за тъги и скърби — разпалено извика той, — когато само с една дума вие ще ме направите най-щастлив от всички хора?!
— Да, Рафаел, ние сме щастливи, защото открихме сърцата си един на друг и сега се чувстваме на върха на блаженството. Но близо до нас имаме и друг човек, когото двамата обичаме и когото нашата любов ще хвърли в най-безизходно отчаяние, когато узнае за нея.
— Да, брат ми! — тъжно каза дон Рафаел.
— Да, брат ви, който ме обича също тъй, както и вие, но не смее да ми признае. Ако научи за взаимността на нашите чувства, за него това ще е смъртоносен удар…
— Да, но как ще научи, кой ще му каже?
— Всичко, всяка наша дума, движение, поглед.