Младите хора внимателно разгледаха няколко секунди пиастъра и го върнаха на бащата, който отново го скри в муската и я окачи на шията си.
— Сега, деца, е три през нощта. Вървете веднага, та по-рано да се върнете у дома. През това време ще се приготвим за път, та като се върнете, веднага ще отпътуваме. — И без да си дава сметка защо го върши, воден от някакво предчувствие, старикът прегърна синовете си и ги разцелува.
— Бог да ви благослови тъй, както аз ви благославям.
Младите хора излязоха с насълзени очи, отнасяйки със себе си някакво тежко предчувствие.
Дон Рафаел взе един тежък куфар, който баща му посочи, когато излезе от стаята.
Двамата младежи се въоръжиха от глава до пети с пистолети, мачете, пушки и ножове — всички отлична изработка. Тъй въоръжени, те не се страхуваха от никаква опасност.
След няколко минути нашите младежи минаваха през гората с бърз ход.
В същото време от дома потеглиха три натоварени коли с тромави колела, запрегнати с грамадни волове, и тръгнаха по пътя за Тепик, където дон Салвадор нае къща за семейството си. На колите бе натоварен най-ценният имот на ранчерото, който не искаше да го остави да бъде разграбен от бандитите.
Дон Лоп и Рафаел благополучно и бързо стигнаха височината, без да продумат из пътя.
Когато наближиха, те слязоха от конете.
— Почакай ме тук, братко! — каза дон Рафаел, като метна на рамо куфара.
— Добре — отвърна дон Лоп.
— Пази внимателно!
— Бъди спокоен!
Te се разделиха и дон Рафаел бързо навлезе в гората.
Бави се около час и когато се върна, куфарът не беше с него.
— Какво се чува? — запита той брат си.
— Нищо! — отвърна той.
— По-скоро на конете! — тъжно извика дон Рафаел. — Да бързаме към дома, сърцето ми се свива, някаква ужасно предчувствие ме измъчва.
— Също и мен, братко! Сам не зная какво става с мен! — каза дон Лоп.
— Да бързаме, да бързаме, напред!
Конете се втурнаха и полетяха като вихър по пътя, като оставяха след себе си облаци прах.
6
Беше около единайсет вечерта.
Звездно небе. Луната се къпеше в небето и разливаше мека, гальовна светлина върху цялата околност. Мъртвешки студените й лъчи удължаваха безкрай сенките на вишните и дърветата, като им придаваха някакъв фантастичен вид. Въздухът, напоен с мириса на тревите, бе мек и топъл.
В гората цареше тишина, нарушавана само от някакъв неуловим звук, от безкрайно слаб шум, тайнствено извършващ работата си под покрова на тъмната нощ, от живота на милиарди живи същества или пък от зловещия вик на бухала в гнездото си. От време на време откъм гората се проточваше насмешливият рев на ягуара, който подканваше дружката си на водопой.
Младите хора вихрено се носеха напред, притиснати о шиите на конете си; от време на време надаваха дразнещия конете вик: „Сантяго!“
Te бързо догонваха целта на своето пътуване. Изведнъж при един остър завой дон Лоп спря коня си и вик на неволна почуда се изтръгна от гърдите му:
— Хей, какво става там? — попита дон Рафаел, като дръпна юздата.
— Погледни! — отвърна дон Лоп със задъхан глас. — Виждаш ли нещо?
На хоризонта през завесата от дървета се виждаха червени пламъци, които заливаха голяма част от небето.
— Какво значи това? — зашепна дон Рафаел. — Кой си е позволил да запали гората нощем? Дали горските власти не са сторили това?
— Не, не може да бъде — отвърна дон Лоп, като поклати отрицателно глава, — пламъците са към…
— Нашата къща гори! — изведнъж извика дон Рафаел. — Бандити са нападнали татко! Господи! Напред, братко, бързай! — И се понесоха като вихър. Горските дървета с главоломна бързина отлитаха край тях.
— Не бой се, татко, не се предавай! — силно извика дон Рафаел, като още повече пришпорваше коня си, който и без това летеше с всичка сила.
— Тук сме, тук сме! — силно и енергично викаше дон Лоп.
Колкото повече доближаваха дома, толкова по-ясно се очертаваше пожарът.
Острият дим се чувстваше във въздуха; сред морето от пламъци във въздуха играеха безброй блестящи искри.
Най-после младите хора излязоха на поляната и гледката, която се откри пред погледа им, ги накара да замръзнат от ужас.
Дон Рафаел не се излъга: Наистина гореше домът, или по-право, догаряше, защото пламналият отвред покрив всяка минута се готвеше да падне. Сред страхотния трясък и съскане на горящата постройка и жалните гласове на добитъка, затворен в обора, който за щастие още не беше засегнат от огъня, не се чуваше никакъв човешки глас. Изобщо не се виждаше никой от обитателите. Нима всички са измрели? Какво е станало със стария, с жена му и племенницата? Дали и тримата са избити от бандитите?