Младите хора скочиха от конете и силно извикаха, но никой не се обади. Само насмешливото ехо на реката отвърна на техния отчаян зов. Тогава дон Рафаел и брат му, като съблякоха горните си дрехи, заобиколиха горящите развалини мрачни и навъсени, но изпълнени с отчаяна решителност на всяка цена да влязат в дома. Търсеха само удобно място, за да се вмъкнат вътре и да спасят когото и каквото могат. Изведнъж те попаднаха на няколко тела, лежащи недалеч едно от дру-го.
— Боже мой! — викна дон Рафаел със злобния смях на тигър. — Татко няма да умре неотмъстен!
— Погледни — обади се дон Лоп, — лицата на бандитите са били намазани със сажди или въглища!
— Да, побояли са се да не бъдат познати! — глухо изпъшка по-големият брат. Скоро от гърдите му се изтръгна радостен вик и с един грамаден скок се намери сред пламъците.
Лоп се залюля и едва се задържа на краката си: мъчителен страх, но не за себе си, а за брат му притисна гърдите му и той едва не падна в несвяст.
— Братко! Братко! — викаше с отчаян глас.
За миг дон Рафаел се показа от пламъците с опърлени коси и прогорели дрехи, понесъл на рамо някакво тяло.
— Ето, намерих го! — извика той и тръгна с товара към поляната.
Едва бе излязъл от горящите развалини, и покривът със страшен трясък се строполи долу и затрупа всичко под себе си.
Като сложи предпазливо тялото на баща си на земята, младият човек го изправи да седне, подпрян до стъблото на огромно дърво, и с ужас започна да разглежда лицето му.
Старикът бе мъртво бледен и очите му бяха затворени, на гърдите му личаха няколко дълбоки рани, от които течеше, кръв.
— Слава богу! Жив е! — прошепна Лоп.
Дон Рафаел само въздъхна и почна бързо да превързва раните па баща си, като се стараеше да спре кръвта и ако бе възможно, да го свести.
Да, жив бе, макар сърцето му слабо да биеше и тялото да изглеждаше съвсем безжизнено.
Дон Лоп тичешком донесе вода от реката. Пожарът започна да отслабва, тъй като пламъците не намираха какво повече да изгорят. Огнените езици не се издигаха високо, както по-преди, а като хищни зверове облизваха опушените камъни на основите.
Повече от четвърт час младите хора разтриваха бащата, като постоянно мокреха главата му с вода. Освен това дон Рафаел, подпомогнат от брат си, с върха на ножа отвори устата на стареца и наля няколко капки ракия в нея.
Скоро безжизненото тяло на стареца слабо потрепера и тиха въздишка се изтръгна от гърдите му. След малко полуотвори очи.
Това обнадежди синовете му и те още по-усърдно се стараеха да го свестят.
Обаче нито единият, нито другият не се залъгваха, състоянието на стареца бе безнадеждно: те отлично разбираха, че дори да остане жив, то няма да бъде задълго. Може би смъртта е отсрочена само с няколко часа, а възможно — с няколко минути. Te видяха твърде много рани и затова всички признаци за скорошния край на стареца бяха налице. Все пак един час или само няколко думи за синовете имаха огромно значение: може би ще им посочи убийците и те да попаднат в дирите им, за да отмъстят. Може да им съобщи нещо за Асунта, за доня Бенита, съдбата на които им оставаше неизвестна.
Затова те с болезнено нетърпение чакаха кога най-после старият ще се свести.
Старецът отвори очи. Сега погледът му бе ясен, смислен. Разгледа наоколо с кротко съжаление, после лека-полека погледът му започна да става по-съсредоточен. Когато най-после видя синовете си, коленичили от двете му страни, лицето му засия и нещо прилично на усмивка заигра по бледото лице на умиращия.
— Рафаел, Лоп, деца! — едва зашепна той.
— Татко! Татко! — тъжно се обадиха двамата.
— Късно е, деца, късно! Ах, защо не ви послушах — и старикът млъкна, но скоро добави: — Нека бъде волята божия! Може би тъй е трябвало да стане!
— Къде е мама? А сестрата? — попита дон Рафаел. Лицето на старика светна, очите му заблестяха.
— Te са спасени — отвърна той. — О, тези негодници направиха всичко, но пак ги заблудих! Вярно е, че мен ме погубиха, но целта си не постигнаха. — Той млъкна и дълго време не каза нито дума.
— Искам да пия! — обади се след малко дон Салвадор. — Дайте ми глътка рефино, трябва да се подкрепя!
Рафаел поднесе шишето към устните на умиращия баща, който отпи няколко глътки.
— Благодаря! — отвърна той с малко по-твърд глас. — Сега се чувствам по-бодър, но скоро силите ще ме напуснат, зная го, затова ме излушайте, без да ме прекъсвате, за да мога да ви кажа всичко, което е нужно.
Старецът слабо се усмихна. Една минута като че събираше мислите си. После, като отпи още няколко глътки от шишето на Рафаел, почна да говори, а синовете слушаха, без да продумат.