Навред по граничните места, където всеки момент може да се извърши нападение и грабеж, къщите непременно се строят със скривалища, тайната на които строго се пази от цялото семейство. Тези скривалища или укрития наистина биват недостъпни за външни хора.
Ранчерото, коренен жител на тукашните гори, стар контрабандист, когато се засели в околностите на Пало Мулатос си построи сам къщата, без каквато и да е външна помощ. Ранчото имаше сутерен и първи етаж, което будеше силна завист у повечето околни жители.
Разбира се, дон Салвадор имаше свои съображения, за да построи сам къщата си. Той искаше скривалището да не бъде научено от никого.
Ето как го направи.
На около четирийсет метра от мястото, където бе построен домът, имаше огромно и необикновено дебело дърво. Стволът на височина три метра от земята имаше десет метра обиколка и по една случайност беше кухо. В кухината на дървото се бяха настанали пчели. Ранчерото, след като обели долу част от кората, изгони пчелите, които се преместиха другаде, а тази кухина използва за своята цел.
Изрязаната част от кората ранчерото пригоди за врата, която твърде майсторски постави на старото място. Отвън не можеше да се познае, че това дърво е било докосвано от човешка ръка. Около тоя махагон се виждаха още някои твърде гъсти дървета и високи храсталаци по средата, заели центъра до конюшнята и двора за добитъка. Всички други дървета бяха безмилостно изсечени.
Под основите на дома дон Салвадор има търпението да изкопае подземен ход, който водеше точно при махагона и по седем стъпала се изкачваше право в кухината, както в началото на входа по седем стъпала се слизаше в голямата зала зад преграда, която скриваше входа към подземието.
Тоя подземен тунел имаше един метър ширина и два метра височина, като на двата края се затваряше с тежки врати и железни заключалки. Въздухът и светлината проникваха в скривалището отгоре през хралупата, която добре бе замаскирана отвън. Тук бяха поставени най-необходимите мебели: маса, кресла, походни кревати, храна за две седмици. Храната се подменяше всяка седмица.
Вече два пъти тайнственото скривалище бе спасявало живота на стария и семейството му при трудни обстоятелства. И тъй, този път ранчерото бе съвсем спокоен за нападението, което очакваше всеки миг, още повече, че с това оръжие, което имаше, смело можеше да разчита, че ще отбие нападението до завръщането на синовете. За нещастие, той не познаваше бандитите, с които трябваше да се разправя. Всичко се оказа противно на неговите очаквания.
Измина около половин час. Навред цареше набивала тишина. Дон Салвадор започна да не вярва в нападението върху дома и мислеше, че Асунта се е изплашила от собствената си сянка, когато изведнъж се чуха два силни удара по вратата.
Старикът подскочи, грабна двуцевката, заповяда на жените да не мърдат, тихо отиде при вратата и като провря края на пушката през бойницата, запита:
— Кой е?
— Приятел! — отговори престорен глас.
— Какъв приятел, какво искаш?
— Отвори! Пусни ме да вляза!
— Няма да отворя, докато не кажеш кой си.
— Виж какво, ако доброволно не ме пуснеш, насила ще вляза!
— Опитай се! — иронично отвърна ранчерото.
— Знаем, че днес си самичък в дупката си, стар ягуар, не можеш ни уплаши, ние сме мнозина.
— Толкова по-зле за вас и по-добре за мен — сухо отсече старецът.
— Питам те за последен път ще отвориш ли или не?
— Не, няма да отворя!
— А, ето как ще се разправям с теб — викна бандитът и гръмна точно срещу вратата.
— Добре, ето и моят отговор! — каза все тъй хладнокръвно старецът и дръпна спусъка на пушката.
Непознатият силно извика и се строполи на земята: старикът го бе улучил.
Започналите по тоя начин враждебни действия веднага се превърнаха в обсада, или по-точно, в щурмуване на крепостта.
На този неприятелски огън обсаденият отговаряше с изстрели, които поваляха нападателите, без той да бъде засегнат.
Нападателите, които неспирно редееха от изстрелите на един-единствен човек, ловкостта и смелостта на когото всички познаваха, бясно ревяха, проклинаха и яростно блъскаха вратата, която съвсем не се поддаваше.
Настъпи моментът, когато, обезумели от ярост, трябваше да прекратят огъня като по-слаби и да отстъпят пред изстрелите на обсадения. След това почнаха да се съветват как да накарат своя непобедим враг да се предаде.
Ранчерото използва този момент, за да напълни отново всичкото си оръжие и като взе предвид, че, нападателите след съвещанието ще вземат крайни мерки, отключи тайната врата на подземието и каза на жена си и племеницата:
— Хайде, време е да вървите в скривалището!