— Ах, чичо, нека останем при теб! — помоли Асунта.
— И аз те моля, скъпи! — тъжно добави на свой ред доня Бенита.
— Не, не! — решително отвърна той, като поклати отрицателно глава. — Това е невъзможно!
— Защо? — жално извика доня Асунта.
— Защо ли, дете? — развълнувано извика дон Салвадор. — Защото не искам да ви видя убити пред очите си. Вървете, по-скоро вървете! — и като я прегърна, разцелува я, после дойде ред и на доня Бенита Очите на старика се насълзиха, но той не се поддаде, не отстъпи пред молбите на двете жени. Въпреки всички усилия не можа напълно да надвие мъката си, която страшно го потискаше.
Като се изтръгна от прегръдките им, отблъсна ги от себе си и страшно извика:
— Вървете, чувате ли, заповядвам ви! Изплашените жени, разплакани, се подчиниха, Ранчерото ги изпрати до входа на подземието, за последен път ги прегърна и разцелува, даде им една запалена факла и затвори след тях тайната врата, за да ги лиши от възможност да се върнат.
После, когато бравата на вратата изтрака и ключът й се намери в джоба му, седна на стол, закри лицето си с ръце и горчиво заплака.
Чу се изстрел.
Дон Салвадор скочи на крака. Лицето му се ободри, очите заблестяха енергично и мъжествено; грабна пушката си и решително се хвърли към бойницата.
— О, животът ми скъпо ще им струва! — викна той с младежка енергия, след което тихо добави: — Дано мога да спася живота на скъпите ми същества, всичко друго е без значение!
Отново завързаха престрелка. Този път нападателите промениха тактиката си: докато един от тях водеше престрелка с ранчерото, за да отвлече вниманието му, четирима или петима други, въоръжени с факли се опитваха да запалят дома, като ги хвърляха върху покрива, но и с това не можаха да подмамят опитния старец. С пет изстрела той повали петима от бандитите. За нещастие последният от тях успя да хвърли факлата си върху покрива и скоро пламъците обзеха целия дом. Подпалването излезе сполучливо: за по-малко от четвърт час целият покрив бе обзет от силни пламъци.
Ранчерото разбра, че загива: той нямаше възможност да угаси пожара. Освен това направената на решето врата не представляваше вече надеждна отбрана, зад която можеше да се скрие, както по-рано. Обаче той не изгуби кураж, не се отчая и реши да се жертва за своите близки с упоритата смелост на човек, който, макар да съзнава, че трябва да се прости с живота, все пак не желае да го продаде евтино и да умре неотмъстен. Застанал зад масата, на която бе сложено оръжието му, зачака последния фатален напън.
Не чака дълго. Бандитите стигнаха до отчаяние, защото от петнайсет души бяха останали само шестима, от които двама сериозно ранени. Решиха на всяка цена да се справят с този упорит противник.
С яростни викове те блъснаха вратата, която този път поддаде, и веднага дадоха залп срещу защитника на дома.
Ранчерото разполагаше с пет патрона. Той не бързаше. Като се целеше добре, пусна и петте куршума и с всеки изстрел поваляше по един бандит.
След това, изтощен от получените рани, изпусна още димящата пушка и като дъб, сразен от буря, се строполи на земята и остана неподвижен. От петнайсет бандити четиринайсет бяха убити, а последният, останал жив, в първия момент не можа дори да се опомни, а като безумен избяга от дома, останал сам сред толкова тела. Неволни тръпки от ужас попълзяха по тялото му. Косите му настръхнаха и той бе готов да тича без определена цел. Но то трая само миг. Като събра сили, изведнъж се опомни и присъщото му зверско чувство на хищно животно, което подушва плячка, отново се пробуди у него, злобна усмивка изкриви устата му, конвулсии изопнаха чертите на неговото лице.
— Защо да се боя от мъртъвци? Напротив, те не ми пречат, пък и вече няма да има с кого да деля плячката! — добави той.
Понеже пожарът бързо се разпространи — къщата гореше като факла и след няколко минути в стаята можеше да стане горещо, — бандитът трябваше по-скоро да свърши с всичко. Той се хвърли върху падналия на земята ранчеро.
— Мъртъв ли е или жив? — зашепна той и сложи ръка върху сърцето му, което още биеше, при което видя на шията на ранения златна верижка с муска. С рязко движение бандитът откъсна верижката заедно с черната кадифена кесийка и бързо мушна едното и другото в джоба си, като процеди през зъби:
— После ще видя що за реликва е това!
Но това тежко посегателство накара ранения ранчеро да отвори очи и да се опомни. Той направи слабо движение:
— Жив е! — извика бандитът и попита: — Къде скри златото, което получи в Сан Блас?
Ранчерото мръдна устни, но отговор не се чу. Тогава бандитът го повдигна и остави в изправено положение.