Той помълча една минута и отново продължи с твърд глас:
— Има един подъл предател, убиец, на когото никога няма да простя и дори в този смъртен час призовавам божието проклятие над него. Това е оня негодник, който посегна на реликвата и ме ограби, смятайки ме за умрял; който откъсна святата за мен муска.
— Ние ще отмъстим, татко! Кълна ти се! — обади се Рафаел.
— Благодаря ви, деца… елате по-близко, очите ми гаснат, не мога да виждам… Нека бог ви благослови за щастието, което всички вие ми дадохте… Боже мой, моля те, приеми ме в твоите селения… Помнете, деца… — При тези думи той падна по гръб; от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка; предсмъртен трепет премина по тялото му, погледът угасна, той свърши…
Старият ловец умря тъй, както бе живял, оставайки непримирим и безмилостен до последната минута от живота си.
7
Когато най-после двете жени разбраха, че ранчерото е мъртъв, дадоха свобода на дълго потисканите сълзи и ридания. Синовете на починалия се оттеглиха встрани, за да не пречат на скръбта на жените и като коленичиха, дълго се молиха за баща си. После мълчаливо си стиснаха ръцете и няколко секунди стояха лице срещу лице. Най-после дон Рафаел пръв заговори:
— Братко — каза той, — татко ни завеща един свещен дълг!
— Да, братко! — отвърна дон Лоп.
— Що се отнася до мен, решен съм на всяка цена да изпълня волята му.
— Също и аз!
— На всяка цена!
— Да, на всяка цена!
— Прекрасно, значи се разбрахме!
— Да и занапред ще се разбираме! — бързо подхвана дон Лоп.
— Благодаря ти, братко! — каза дон Рафаел. — Покойният ни баща каза, че в единството и дружбата е нашата сила.
— Да, братко, ние се обичаме и нищо няма да сломи нашата дружба!
— Благодаря ти още веднъж, Лоп! Кажи ми, не подозираш ли някого като убиец на татко?
— Не, татко нямаше врагове. — Да, но имаше завистници.
— Вярно, защото го смятаха за богат.
— При последното ни отиване в Сан Блас той получи пари в присъствието на няколко души.
— Сигурен ли си в това?
— Да!
— Значи един от присъстващите при изплащането на трите хиляди унции се е решил на това ужасно дело?
— Да, но той не е бил сам.
— Прав си, били са петнайсет души; татко е убил четиринайсет. Когато съмне, ще преброим телата на убитите бандити. Татко ни уверяваше, че само един е избягал, и аз не зная защо, но твърдо съм убеден, че този, който е имал щастието да избяга, е подбудителят на това ужасно престъпление.
— Твърде е възможно! Сигурно се е крил зад гърба на своите съучастници и дейно е участвал в борбата само тогава, когато му се е наложило от обстоятелствата.
— Кога ще започнем разследването?
— Веднага след погребението на татко — отвърна дон Рафаел. — Не бива да дадем време на убиеца да се скрие.
— Сигурно ще го стори, ако му оставим възможност. Имаш ли някакъв план?
— Да и вярвам че е добър, само ще трябва още веднъж да го разгледаме, което ще сторим двамата с теб.
— И да не отлагаме!
— Бъди спокоен! И аз не по-малко от теб бързам Да се справя с този негодник, но в никой случай не бива да оставим тук мама и Асунта. Трябва по-скоро да ги изпратим в Тепик. Прочее, ще ги попитам какво мислят да правят.
— Може би ще пожелаят да отидат в Тепик, но след погребението на татко.
— Да, навярно и ние ще трябва да се съобразим с тяхното желание.
— Да, прав си.
И младите хора отидоха при плачещите жени. Когато ги видяха, те печално се усмихнаха.
— Ние ще останем при него цяла нощ! — каза Бенита.
— Мамо, не бива да оставате повече на тази влага… Нощта е студена.
— Трябва ли да оставим тялото? — тъжно прошепна тя.
— Не, няма да го оставите, драга мамо — ласкаво и с почит отвърна дон Рафаел. — Аз и брат ми ще го пренесем в скривалището.
— Недейте възразява, мила мамо — добави дон Лоп. — Помислете за вашето здраве, за здравето на сестра ни.
— Какво би станало с нас, мамо, ако загубим и вас? — тъжно промълви Асунта.
— Деца, постъпвайте според гласа на сърцето си — каза Бенита, — но само ми позволете да остана при човека, когото тъй много съм обичала!