— Няма да ви пречим; от тоя момент и най-малкото ваше желание за нас ще бъде закон! — отвърна дон Рафаел.
— Да вървим, мамо — нежно заговори Асунта, като я улови за ръката и бавно я отдръпна от мястото.
Едва успяха да се скрият зад конюшнята, когато откъм гората се чу конски тропот.
Младите хора се спогледаха и се вслушаха. Очаквайки ново нападение, те напълниха двуцевките. Шумът се усилваше и приближаваше.
— Странно! — зашепна дон Рафаел. — Нима неприятелят отново ще ни напада?
— Не мисля, скоро ще съмне, но какво значи това? Нашите коне всички ли са у дома?
— Да. Ще видим! — каза дон Рафаел и като направи няколко крачки напред, силно извика:
— Кой е?
— Мир вам! — отвърна звучен младежки глас. — Аз съм слуга господен и отивам в Пало Мулатос, където, както ми казаха хората, имали нужда от свещеник.
— Вървете смело, отче! Тук наистина има хора, които се нуждаят от вашата помощ и утеха, и те с радост ще ви приемат.
Двамата ездачи се показаха на поляната; предният бе млад човек с кротки, но енергични черти на бледото, слабо и морно лице. Носеше скромно расо от черен, но посивял и на много места подкърпен копринен плат. Зад него вървеше клисарят.
— Добре дошъл, отче! — обади се дон Рафаел. — Сам Господ ви праща в този тежък час на скърби и изпитания.
Свещеникът и клисарят бързо слязоха от конете. Когато видя димящите развалини и купищата мъртви тела, първият молитвено сложи ръце и попита:
— Боже мой! Какво значи всичко това? Каква ужасна драма се е разиграла тук?
За миг той се замисли, но изведнъж почука с пръст по челото си и бързо запита:
— Далеч ли сме от Пало Мулатос?
— Около една миля, отче! — отвърна дон Рафаел.
— Що за място е това, където сме сега?
— При лиановия мост.
— А това ранчо, което догаря, чие е?
— На баща ми, дон Салвадор Кастильо.
— Да, да… Тъй ще да е! — пошепна свещеникът, като че разговаряше със себе си. После тихо добави: — А къде е баща ви?
— Господ го прибра; това са тленните му останки! — каза младият човек, като посочи с ръка тялото на умрелия ранчеро.
Свещеникът набожно коленичи до покойника и заедно със синовете на ранчерото дълго се моли. Когато след молитвата стана, младият свещеник каза:
— Не бива да се остави тялото тук, трябва да се отнесе някъде!
— Ние се готвехме да го отнесем, когато чухме тропота от копитата на конете ви — каза дон Рафаел.
— Тогава побързайте.
Младите хора вдигнаха тялото, сложиха го върху своите кръстосани пушки и го понесоха; свещеникът тръгна след тях, шепнейки молитви. Малко по-далеч вървеше клисарят, като водеше за поводите двата коня.
В това време вдовицата и племенницата сложиха сред стаята легло и тревожно зачакаха синовете да донесат тялото на бащата.
Когато видяха свещеника, двете жени извикаха от радост и побързаха да коленичат пред краката му, но той ги спря и благослови, след което сам постави тялото на дон Салвадор върху кревата, напръска го със светена вода и положи разпятието върху гърдите му. Сетне се обърна към домашните и каза:
— Братя, нека се помолим!
Всички коленичиха. Свещеникът отвори требника и зачете гласно една след друга молитви; клисарят също вършеше работата си, а роднините се молеха за покойника.
След молитвите дон Лоп придружи клисаря до конюшнята, където заедно настаниха конете и ги нахраниха.
Когато дон Лоп, придружен от клисаря, се върна от конюшнята, свари свещеника при главата на покойника, а жените, коленичили до умрелия, тихо плачеха. Като даде знак на клисаря Да го замести при главата на покойника, свещеникът отиде при двамата братя и като ги покани да го последват, рече:
— Да вървим, имам да ви кажа нещо.
Младите хора тръгнаха след него. Когато отминаха конюшнята, свещеникът продължи да върви, докато стигнаха на реката.
— Да спрем! Тук никой няма да ни чуе освен Бог. Сега кажете ми познавате ли ме?
— Да, но само по лице, отче! Знаем, че сте същият свещеник, който всяка неделя и в празник служи литургия в църквата на Пало Мулатос, а ние и всички членоне на нашето семейство редовно присъстваме на всяко богослужение — каза дон Рафаел.
— Значи не съм ви съвсем чужд човек. Живея, както може би знаете, съвсем самотно в жалка колиба с моя клисар в местността Пилда недрос.
— Да, знаем! — отвърнаха младите хора.
— През свободното време събирам разни билки и приготвям лекарства за болните, които идват при мен за помощ, или пък им давам сами да отглеждат билките, ако не могат да ме посещават. Нощес, след полунощ, току-що прочетох молитвеника, помолих се на бога и се готвех да си почина, когато се почука на вратата, която никога не заключвам.