Аугуста го погледна със същия учуден израз и се изправи.
— О, Господи! Ето я. Паднала е на необичайно място.
Пръстите й се разтрепериха, докато изваждаше фибата от ключалката. Тя я пусна в джоба на тънкия си халат.
— Слязох долу да потърся нещо за четене, защото не мога да заспя, и открих, че съм си изгубила фибата.
Грейстоун сдържано разглеждаше усмивката й на светлината на свещта.
— Учуден съм, че не можете да спите, госпожице Болингър. Имахте доста изтощителен ден. Надявам се, че днес следобед сте участвали в състезанията по стрелба, които бяха организирани специално за дами. После имаше разходка до Римските развалини и пикник. Всичко завърши тази нощ с много танци и музика… Би трябвало да сте доста уморена.
— Да, така е. Но това може би се дължи на смяната на обстановката. Вие знаете, господине, как се чувства човек, в друго легло.
Студените му сиви очи, които винаги караха Аугуста да ги сравнява с хладно зимно море, леко проблеснаха.
— Какво интересно изказване! Имате ли навика да спите в чужди легла, госпожице Болингър?
Аугуста го погледна. Не знаеше как да приеме въпроса му. Склонна бе да вярва, че в забележката му вероятно имаше определен намек. Все пак това е Грейстоун и той не би казал нищо неуместно в присъствието на дама. А може би той не я смяташе за дама.
— Не, господине, нямам възможността да пътувам, така че не съм свикнала да сменям често леглата си. А сега, ако позволите, най-добре ще е да се върна горе. Братовчедка ми може би се с събудила и е забелязала, че ме няма. Ще се тревожи.
Аугуста потръпна. Стана й ясно, че е паднала много ниско в очите на графа. Надяваше се, че той не би я сметнал за крадла.
— Не бих искала да тревожа Клаудия. Довиждане, сър.
Тя изправи глава и го заобиколи. Графът не помръдна и Аугуста бе принудена да спре точно пред него. Забеляза, че беше доста висок. Близо до него тя се почувства обладана от твърдата му, непоколебима сила. Аугуста събра кураж.
— Вие искате да ми попречите да се върна в стаята?
Грейстоун леко повдигна вежди.
— Не бих желал да се върнете в стаята си без това, за което бяхте дошли.
„Той не може да знае за дневника на Розалинд Морис“ — помисли си тя.
— Много ми се спи, господине, и не мисля, че ще се нуждая от нещо за четене.
— Дори и от това, което се надявахте да намерите в писалището на Енфилд?
Аугуста се опита да прикрие смущението си, като каза възмутено:
— Как смеете да ме обвинявате, че съм искала да отворя писалището на Енфилд! Казах ви, че моята фиба съвсем случайно се е закачила в ключалката.
— Ще ми разрешите ли, госпожице Болингър? — Грейстоун извади от джоба си дълга жица и леко я пъхна в ключалката на чекмеджето. Чу се слабо, но ясно щракване. Аугуста учудено наблюдаваше как той с лекота отвори горното чекмедже и започна да изучава съдържанието му. После я повика с ръка и я подкани да потърси това, което искаше. Тя предпазливо погледна графа, прехапа долната си уста, стоя напрегната няколко секунди, после се наведе бързо и започна да рови в чекмеджето. Под свитъците намери малка, облечена с кожа книга и я грабна.
— Господине, не зная какво да кажа — Аугуста стисна дневника и вдигна очи, за да срещне погледа му.
На светлината на свещта строгите очи на графа изглеждаха още по-мрачни. Той не беше красив, но тя го намираше някак странно неопределим още от онзи момент, когато чичо й го представи в началото на сезона. Имаше нещо в тези сиви очи, което я караше да поглежда дълбоко в тях, макар и да знаеше, че той нито ще иска, нито ще й благодари за това. Усещаше, че в него има една затворена врата, която тя копнееше да отвори. Не беше нейният тип мъж. И все пак тя го смяташе за опасна загадка.
Грейстоун имаше гъста прошарена коса. Беше около четиридесетгодишен. Лицето му изразяваше твърдост и сериозност, които говореха за доста жизнен опит и познания. Лице, необичайно за учен-класик. Това беше другата страна на загадката.
Халатът очертаваше ясно широките рамене и стройните и здрави форми на тялото му. Той излъчваше скрита мъжка привлекателност, която я караше странно да настръхва. Никога досега не бе срещала мъж, който да има такова въздействие върху нея. Не можеше да разбере защо толкова я привлича. Те бяха напълно противоположни по темперамент и обноски. Тръпка на вълнение и възбуда вибрираше вътре в нея, докато стоеше близо до графа. Завладяваше я чувство на безпокойство и копнеж, когато разговаряше с него. Тя беше напълно убедена, че Грейстоун преживяваше загубата така, както и тя. Нуждаеше се от смях и любов, които да победят пустотата и студенината в очите му. На всички беше известно, че си търси съпруга, но Аугуста знаеше, че той няма да намери жена, която да промени неговия стриктно направляван живот. Ще избере съвсем друг тип жена. Беше чула клюките и знаеше каква графът предпочита за съпруга. Носеше се слух, че стриктен и систематичен, Грейстоун си е съставил списък от имена. Знаеше се също и за неговите високи изисквания. Всяка жена, която би искала да бъде в този списък, би трябвало да е образец на добродетелност, пример за съвършенство. Сериозна, изискана в маниерите и поведението си, напълно неопетнена дори и от най-дребни клюки. Накратко казано, съпругата на Грейстоун би трябвало да бъде идеал за благоприличие. „Такава жена, която никога не би се решила посред нощ да пребърква писалището на домакина си“ — помисли си Аугуста.