Аугуста изпъна рамене. Проблемът си беше неин. Трябваше да намери начин да плати дълга си, без да намесва Хари. Един Нортъмбърланд-Болингър винаги сам уреждаше сметките си и пазеше честта си.
Аугуста наблюдаваше как Хари се промъкваше между танцуващите двойки и се насочваше към нея. Тя с ужас забеляза, че е обезпокоен и ядосан. Погледът му бе насочен към вратата на игралната зала.
— Добре ли си? — попита остро той.
— Да, добре съм. Тук е много топло, нали? — тя разтвори ветрилото си и го размаха, докато търсеше в съзнанието си тема за разговор.
— Отдавна ли сте тук?
— Пристигнах преди няколко минути — той присви очи и я изгледа изпитателно. — Искаш ли да хапнеш нещо?
— Ще бъде чудесно. Бих искала да поседна за малко — В действителност искаше да седне, преди да е припаднала. Когато Хари й предложи ръката си, тя се хвана за него като удавник за сламка. Чак когато похапна от пая, пълнен с раци, и опита пунша, който Хари й донесе, Аугуста се поуспокои и започна да разсъждава нормално. Единственото разрешение на проблема беше да продаде рубинената огърлица, останала от майка й. При мисълта, че ще се раздели с нея, очите й се напълниха със сълзи. Но тя беше постъпила глупаво и сега трябваше да заплати за това.
— Аугуста, сигурна ли си, че нищо лошо не се е случило? — отново попита Хари.
— Да. Напълно. Паят има вкус на стърготини.
Хари вдигна вежди.
— Ако има нещо, което те притеснява, кажи ми.
— Това ще зависи от вас.
— От мен? Защо?
— Защото не зная как ще се отнесете към моите проблеми.
— Разбирам. И се страхуваш дали ще ги разбера?
— Няма да се поколебая да ги споделя с вас, господине…
Хари присви очи.
— Не забравяй, че си моя годеница.
— Не е нужно да ми го напомняте непрекъснато. Зная го със сигурност от няколко дни.
Аугуста можеше да отиде само в „Помпея“ и да поиска съвет за случилото се през миналата нощ. Когато вратата на клуба се отвори, пред нея се появи вечно мърморещият Шръгс.
— А, вие ли сте, госпожице Болингър? Знаете ли, че членовете на клуба се бяха обзаложили за годежа ви?
Радвам се да науча, че някой все пак е спечелил от тази работа — промърмори тя и прекоси коридора. Спомни си за лекарството, което му бе дала преди седмица. — Помогна ли ти моето лекарство, Шръгс?
— Действа безупречно, смесено с бренди. За жалост не мога да накарам никоя от камериерките да ми асистира, за да усетя по-добре ефекта му.
— Щастлива съм да го чуя — усмихна се Аугуста.
— Оттук, госпожице Болингър. Лейди Арбътнот ще се радва да ви види.
В клуба имаше няколко дами, които четяха вестници или пишеха по бюрата. Любовните афери на Байрон и Шели вдъхновяваха много млади дами и ги подтикваха към творчество.
Тя прекоси залата и се насочи право към камината. Сали седеше до огъня и за щастие беше сама.
— Здравей, Аугуста. Как си?
— Никак. Забърках се в ужасна каша. Дойдох при теб за съвет — тя седна близо до приятелката си, наведе се към нея и заговори шепнешком: — Кажи ми, как мога да заложа огърлицата си?
— О, Господи! Нали не говориш сериозно? — Сали затвори книгата, която четеше. — Моля те, разкажи ми всичко отначало!
— Постъпих като първия глупак.
— Понякога всички ние постъпваме така.
Аугуста пое дълбоко въздух и разказа всичко от игла до конец. Сали я слушаше внимателно, а накрая кимна с разбиране.
— Естествено че трябва да върнеш дълга си, мила. Това е въпрос на чест.
— Така е. Нямам друг избор.
— Огърлицата на майка ти ли е единственото нещо, което можеш да заложиш?
— Боя се, че да. Всички бижута, които имам, са подарък от чичо Томас и нямам право да заложа нито едно от тях.
— Не смяташ ли за нужно да отидеш при чичо си и да му разкажеш всичко?
— Не. Ще се наскърби и ще се разочарова от мен. Хиляда лири са доста голяма сума, а той е бил твърде щедър към мен.
— Предполагам, че сър Томас ще ти даде и зестра.
— Мисля, че да.
— Надявам се да е така — каза Сали сухо.
— Не знаех, че чичо Томас трябва да дава зестра. Изобщо, защо мъжете никога не решават това заедно с жените? Те се отнасят с нас като с малоумни и искат да изглеждат в очите ни като божества.
— Права си донякъде. Но твоят годеник и чичо ти Томас са мъже на място и действат така, защото искат да се чувстват защитени.