— Да, лельо Клариса, но не мога. Тя не ми е майка.
— Мисля, че вчера се уговорихме. Наричай ме както искаш. Можеш да ми казваш Аугуста. Не е нужно да ме наричаш „мамо“.
— Но татко настоява.
— Да, баща ти понякога е голям тиранин — отбеляза Аугуста.
— Така ли, госпожо? Какво означава думаща „тиранин“?
— Ами понякога баща ти обича да заповядва.
Изражението на Клариса изведнъж се промени.
— Госпожо, няма да позволя да критикувате графа в присъствието на дъщеря му.
— Не съм и помисляла, госпожице Флеминг. Просто разкривам една черта от характера му. Ако той присъстваше тук, нямаше да отрече това — Аугуста тръсна бонето си и започна да се разхожда из стаята.
— Мередит, кажи ми програмата, ако обичаш.
— Математика, латински и гръцки, естествознание и география. Това са предметите, които изучавам сутрин. Следобед се занимавам с френски, италиански и история.
— Да, много интересна програма за едно деветгодишно момиче. Баща ти ли я изготви?
— Да, мадам.
— Графът лично подбира програмата на дъщеря си. Той няма да приеме никакви поправки по нея — намеси се строго Клариса.
— Зная… Но какво виждам? Книгата на леля Прудънс „Съвети за поведението на младите дами“.
— Книгите на вашата леля са любимо четиво на Мередит. Нали, мила?
— Да, лельо Клариса.
— Лично аз ги намирам за скучни — отсече Аугуста.
— Мадам, много ви моля да не обърквате обучението ми.
— Глупости. Смятам, че за всяко момиче, което има собствени мисли в главата и свой собствен свят, книгите на леля ми Прудънс са тъпи и скучни. Например как да си пием чая, как да ядем торта. И всички тези глупости — за какво да разговаряме, когато сме на гости… А какви са тези дебели кожени книги?
— Гръцка и римска история — отговори Клариса, готова да воюва.
— О, разбира се. Очаквах такова нещо. Ами тези малките?
— Това са книги от поредицата на Маньол „Разнообразни исторически въпроси за млади хора“. Много подходящо четиво за младежи, мадам. Нали сте съгласна с мен? Мередит знае всички отговори на въпросите.
— Убедена съм. Сигурно може да отговори дори на въпроса къде расте индийското орехче. Зная също, че вие ме смятате за лекомислена.
— О, не, мадам. Графът никога не би се оженил за лекомислена жена.
— Наистина ли?
— Не исках да кажа това. Никога не бих посмяла да вземам отношение по въпроса за брака на Грейстоун.
— Не се притеснявайте. Аз действително понякога съм лекомислена и твърдоглава… Дойдох при вас тази сутрин, за да изведа Мередит на пикник.
— Пикник?! — Мередит погледна удивено.
— Искаш ли? — усмихна се Аугуста.
В изблик на гняв Клариса счупи едно перо и побледня.
— Страхувам се, че това е невъзможно. Графът държи строго да се изпълнява учебната програма.
— Какво казахте, госпожице Флеминг?… Между другото, трябва ми някой, който да ме разведе из околността. Графът в момента е зает, така че аз реших да помоля за това Мередит. Тази разходка ще ни отнеме доста време и затова помолих готвача да ни приготви нещо за хапване.
— Много добре, мадам. Мередит може да ви придружи. Но занапред ще ви моля да не нарушавате програмата — очите на Клариса блеснаха предупредително.
— Разбира се — отвърна Аугуста и погледна детето, която чакаше с безизразно изражение, каквото имаше понякога баща й. — Ще тръгваме ли, Мередит?
— Да, мадам… Да, Аугуста.
— Тук е много красиво, моето момиче.
— Да, зная — Мередит се разхождаше по алеята заедно с Аугуста.
Много трудно бе да се разбере за какво мисли детето. То беше учтиво като баща си, но не и общително. Аугуста започна да обсъжда времето, после книгата на Маньол, но не успя да го разговори.
— Преди живеех в една голяма къща в имението „Нортъмбърланд“ — започна да разказва Аугуста, като размахваше кошницата за пикник.
— Какво стана с къщата?
— Продадохме я след смъртта на родителите ми.
— Майка ти и баща ти са починали? — Мередит я погледна бързо.
— Да, загубих ги, когато бях на осемнайсет години. Много ми липсват.
— И на мен татко много ми липсва, когато, замине някъде. Беше ми много мъчно по време на войната. Сега съм така щастлива, че отново е тук.
— Да, представям си колко ти е липсвал.
— Надявам се, че ще си остане вече у дома.
— Сигурна съм.
— Когато тръгна за Лондон, той ми каза, че е много важно.
— Така ли?
— Клариса ми призна, че той непременно трябвало да се ожени, за да има наследник.
— Баща ти е човек с голямо чувство за отговорност.
— Леля Клариса ми каза, че татко, ще се ожени за жена, която ще прилича много на майка ми и ще бъде също тъй добродетелна.