Аугуста дочете писмото и бавно го сгъна. Беше и приятно да получи новини от братовчедка си. Но още по-приятно й беше, че Клаудия се нуждаеше от нея и че й липсваше.
— Аугуста, Аугуста, къде си? — Мередит връхлетя върху нея, размахвайки голям лист хартия. — Току-що завърших една рисунка с акварели. Харесва ли ти? Леля Клариса каза да попитам за мнението ти, защото ти си настоявала да рисувам.
— Да. Аз държах много за това — Аугуста погледна госпожица Флеминг, която съпровождаше малката.
— Господин графът ме информира за вашето желание. Макар че и двамата сме на противното мнение.
— Да, зная. Но рисуването доставя удоволствие.
— Всеки ученик трябва да се отнася сериозно към предмета, който изучава, а не да си създава удоволствия.
— Виждам, че Мередит е много прилежна в работата, която върши, дори и когато рисува. Защото рисунката е много хубава — Аугуста се усмихна на детето, което стоеше между двете жени и гледаше ту едната, ту другата.
— Наистина ли? — попита неспокойно Мередит, докато графинята разглеждаше рисунката. Тя беше изпълнена в бледосиньо, зелено и жълто, а фонът беше златист.
— Това са дървета — обясни Мередит и посочи зелените и жълти петна. — Синьото е небето. На места не се вижда, защото боята започна да капе от четката.
— Прекрасни дървета! Много ми харесва и небето. Но какво е това златистото? Това е фонът, нали?
— Това е Грейстоун — рече гордо Мередит.
— Баща ти?
— Не, нашата къща.
— Да. Познах, но просто исках да те изпитам. Прекрасна творба, Мередит. И ако ми разрешиш, сега ще я окача на стената.
— Ще я окачиш на стената?! Къде? — момиченцето я гледаше с ококорени очи.
— Ами тук, на стената в галерията. Може би тук, под портрета на майка ти.
— Мислиш ли, че татко ще разреши?
— Разбира се, сигурна съм.
— Лейди Грейстоун, мисля, че това е доста своеволна постъпка. Тази галерия е предназначена за семейни портрети, рисувани от известни художници. Мястото не е подходящо за излагане на учебни рисунки.
— Напротив. Мисля, че една такава рисунка ще освежи галерията. Видът й е много строг.
— А ще я сложим ли в рамка? — детското лице грейна.
— Да, разбира се. Всяка хубава картина се нуждае от рамка.
— Стига развлечения, млада госпожице. Бягай горе, ще дойда след няколко минути!
— Да, лельо Клариса — очите на Мередит преливаха от щастие. Тя се поклони и излезе бързо от галерията.
Изражението на Клариса стана злобно.
— Мадам, трябва да си поговорим за обучението на Мередит. Известно ми е, че графът ви е разрешил да вземате участие в него, но аз не съм съгласна да позволявате на Мередит волности. Вашият съпруг никога не би разрешил подобни неща на дъщеря си. Той не би искал неговото дете да се превърне в глупава млада дама, неспособна да проведе един нормален разговор.
— Да, госпожице Флеминг. Старая се да ви разбера.
— Мередит е свикнала да учи сериозни неща. И ви моля да не ги изменяте.
— Благодаря за забележката. Ако не беше вашето обучение и грижи, Мередит нямаше да има такива добри познания и аз дотук не бих променила нищо.
— Благодаря, мадам.
Аугуста бе живяла при богати роднини, затова знаеше как се чувства Клариса сега.
— Обещавам да не изменям програмата, но мисля, че детето се нуждае от малко разтоварване. Дори леля Прудънс съветва в книгите си да се разнообразява обучението с дейности като рисуване и излизане сред природата. Моята братовчедка Клаудия в момента пише книга и отделя цяла глава на извънкласното обучение на подрастващите момичета, като на първо място препоръчва рисуването.
Клариса премигна.
— Вашата братовчедка пише книга?
— Да. Защо? — изведнъж Аугуста си даде сметка, че бе наблюдавала това изражение у Клаудия и у другите дами, посещаващи „Помпея“. Стана й ясно, че Клариса пише книга.
— О, госпожице Флеминг, да не би да пишете книга?
Неочакваният въпрос накара Клариса мигом да се изчерви.
— Да. Работя над нещо такова. И имам много идеи. Но зная възможностите си — рече скромно тя.
— О, госпожице, не бъдете толкова скромна. Ние не познаваме възможностите си, докато не ги проверим докрай. Имате ли нещо написано?
— Да, някои неща — промърмори тя. — Мислех да ги дам на Грейстоун, но се страхувам, че той ще ги сметне за елементарни.
— Не искам да отричам ерудицията му, но моят съпруг пише за академична публика, а вие — за подрастващите. Това са различни нива.
— Да. Така е.
— Имам една идея. Когато свършите книгата си, донесете ми я. Ще я пратя лично на чичо Томас, а той от своя страна ще я предложи на някой издател.
— Ще покажете книгата ми на сър Томас Болингър? Съпругът на лейди Прудънс? Да я покажете на такъв специалист? Та това е невъзможно!