Аугуста се изправи. Халатът й се разтвори и Хари видя, че бе облечена в прозрачна муселинена нощница, през която се виждаха гърдите й. Той погледна по-надолу към тъмното хълмче, украсило като корона сгъвката между бедрата й. Почувствува как в него се надига възбудата.
— Идваш за стихотворението, нали? — попита жена му.
— То може да почака. Идвам за теб, Аугуста.
13.
Аугуста стана от леглото. Тялото й бе още топло и натежало от страстната любов на Хари. Тя запали свещ и я отнесе до тоалетната масичка. Графът се размърда:
— Аугуста? Какво правиш?
— Търся стихотворението на Ричард.
Тя отвори кутията, в която бяха огърлицата и един прегънат лист хартия.
— Почакай до утре сутринта — каза Хари, надигна се и подпря с ръка главата си.
— Не, искам всичко да приключи сега, в този миг — тя му подаде листа. — Ето, чети!
Той пое хартията от ръката й и сбърчи вежди.
— Сега не мога да кажа нищо. Трябва да поработя над него.
— Казах ти, че са глупости. Чисти измислици. Когато умираше, Ричард ме помоли да взема листа и да го запазя. Писал го е в агонията си. Може би е халюцинирал.
Хари погледна Аугуста. Тя тутакси млъкна, въздъхна, седна на ръба на леглото и се вторачи в кафявите петна върху листа. Знаеше думите наизуст:
Аугуста чакаше нетърпеливо, докато Хари препрочете стихотворението. Когато свърши, той я погледна замислено, напрегнато и студено.
— Показвала ли си го досега на някой друг?
— Няколко дни след смъртта на Ричард у чичо Томас дойде някакъв мъж. Той помоли да му покажа всичко, намерено до тялото на брат ми. Видя и стиха.
— И какво каза?
— Че това са глупости. Не прояви никакъв интерес. Важни за него бяха само документите. Тогава той започна да намеква, че Ричард е продавал информация на французите. Заедно с чичо Томас се разбраха да мълчат по този въпрос.
— Спомняш ли си името на мъжа?
— Краули. Мисля, че така се казваше.
— Краули? Да, разбира се. Този тъпак! Не се учудвам, че не е проявил никакъв интерес.
— Защо говориш така?
— Краули беше голям глупак.
— Беше? Защо беше?
— Той умря преди година. Беше голям идиот, нагърби се с непосилна за него задача, която му костваше живота.
Аугуста седна на кревата и подпря глава върху коленете си.
— Мислиш ли, че стихотворението е някакъв код? — тихо рече тя.
— Да. Така предполагам. Трябва да го проуча много сериозно — Хари грижливо сгъна листа.
— Ако е закодирано известие, значи Ричард е трябвало да го предаде на англичаните, а не на французите — продължи Аугуста.
— Това няма значение. Не ме интересува изобщо какво е правил брат ти преди две години. Аз никога няма да съдя теб заради неговите постъпки. Повярвай ми, моля те.
— Вярвам ти — тя поклати бавно глава. Наистина му вярваше.
— Студено ти е. Ела и се завий! — той изгаси светлината и я прегърна.
Сгушена в него, Аугуста усещаше как Хари лежи буден. И тя дълго не можа да заспи — мислеше за стихотворението и за брат си. Призори съпругът й се измъкна тихо от леглото. Аугуста погледна през прозореца. Съмваше се.
На сутринта Хари закуси набързо и изчезна в библиотеката, без да продума нито на Мередит, нито на жена си. Беше изцяло погълнат от мислите около разучаването на стихотворението. Но никой не му обърна внимание — бяха свикнали с тези му състояния.
— Татко много се променя, когато има работа. Не че се сърди на някой — обясни Мередит на Аугуста. Сивите й очи гледаха тревожно.
— Разбирам, ще го имам предвид.
— Гостите ще пристигнат след три дни, нали? — попита детето с въодушевление.
— Да. Госпожица Оплей ще дойде днес следобед да направи проба на новата ти рокля. Напомни на леля си, че трябва да съкрати часовете — и трите трябва да се видим с шивачката.
— Ще й кажа, Аугуста — момиченцето стана и тръгна към класната стая.
Графинята допи кафето си сама в столовата. Прочете няколко писма и вестниците, дошли със сутрешната поща. После извика иконома и решиха, че за приема трябва да се наемат допълнителни хора, за да помагат в кухнята и в сервирането.