— Хм… Много от големите шпиони понякога стават жертва на най-случайни произшествия — продължи Питър.
— Хм… хм…
— О, страшно мразя, когато си в такова настроение. С теб изобщо не може да се разговаря.
Хари се обърна и погледна Питър право в очите.
— Надявам се, че няма да кажеш за предположенията си на Аугуста.
— Да не съм луд. Все пак искам да доживея до първата брачна нощ с Клаудия Болингър. Изобщо не бих искал да рискувам — засмя се той. — Въпреки всичко аз обичам Аугуста, тя е мой добър приятел, роднина на бъдещата ми съпруга, а освен това е графиня Грейстоун — жена на моя най-добър приятел. В никакъв случай не желая да я наскърбя с моите празни предположения, че брат й може да е бил предател.
— Точно така — процеди през зъби Хари.
След половин час каретата спря пред дома на графа. Хари пожела лека нощ на Питър и се качи по стълбите.
Икономът Кредок отвори вратата, прозявайки се, и уведоми господаря си, че всички в къщата спят, с изключение на госпожа Грейстоун.
Хари кимна и влезе в библиотеката. Наля си чаша бренди и се загледа през прозореца, докато премисляше всяка подробност от преживяното тази нощ.
Той допи питието си, отиде до писалището и видя върху него лист хартия, сложен така, че веднага да се забележи. На него беше написано:
Програма за четвъртък:
1. Сутрин — посещение на книжарници.
2. Следобед — разходка в парка и наблюдение на пускането на балона на господин Митфорд във въздуха.
P.S. Надявам се, че програмата ще бъде одобрена.
Хари се замисли. Настроението на съпругата му се усещаше дори и по бележките, които му оставяше. Ако беше докоснал листа, той сигурно щеше да го опари.
В парка се бе събрала огромна тълпа, която искаше да наблюдава издигането на балона, който всеки момент щеше да се понесе в безоблачното лятно небе. Още с пристигането им Мередит започна да задава толкова много въпроси, че Аугуста едва смогваше да й отговори.
— С какво е пълен балонът?
— Понякога се пълни с водород, но тъй като е опасно, днес господин Митфорд ще го напълни с горещ въздух. Нагряват го с тези горелки. Той ще издигне балона. Виж тези торбички, пълни с пясък. Когато се качи в него, господин Митфорд ще ги изхвърли зад борда, за да полети по-леко и по-бързо. Защото горе вятърът ще охлади въздуха, а той иска да прелети доста голямо разстояние.
— Когато балонът се издигне високо, става ли горещо?
— Чувала съм, че на хората горе им става студено.
— Интересно. А защо? — продължаваше настойчиво Мередит.
— Нямам представа. Питай баща си — познанията й по този въпрос свършваха дотук.
— А мога ли да се кача на балона?
— Не, мила. Баща ти няма да бъде съгласен. Макар че това ще бъде голямо приключение.
— Ще бъде чудесно, нали?
Суетнята около балона се засили. Бяха го напълнили с горещ въздух. Въжетата, които го задържаха, бяха стегнати върху колчета, забити в земята. Но времето за полет беше дошло и господин Митфорд — слабичък и енергичен човек, подскачаше насам-натам и раздаваше заповеди на няколко момчета, които послушно му асистираха.
— Отстъпете! Всички да отстъпят назад! — извика Митфорд.
Той се качи в коша с още двама души и тълпата се отмести по-далече от въжетата.
— Казах ви да се дръпнете още встрани. Пазете се! Момчета, освободете въжетата!
Шареният балон започна полека да се издига. Тълпата крещеше от радост и насърчаваше Митфорд и екипажа му.
Мередит беше ахнала от възторг.
— Виж, Аугуста! Погледни как се издига все по-нагоре! О, как бих искала да бъда сега с тях!
— И аз също — каза графинята, като отметна назад глава, за да вижда по-добре, а с едната ръка държеше сламената си шапчица да не падне.
Изведнъж усети, че я дърпат за полата. Помисли си, че е някой от тълпата, но когато я дръпнаха за втори път, тя се обърна и видя един хлапак, който й подаваше някаква бележка.
— Вие ли сте госпожа Грейстоун? — попита той.
— Да, защо?
— Това е за вас — момчето тикна листа в ръката й и избяга.
— Какво е това, за Бога? — Аугуста погледна хартията.
Мередит не забеляза нищо. Тя се бе заплеснала в балона. В бележката пишеше:
Ако искате да научите подробности за смъртта на вашия брат, бъдете в уличката до къщата в полунощ. Не казвайте на никого за моето писмо.
— Аугуста, това е най-интересното нещо, което някога съм виждала — бърбореше Мередит. Погледът й все още бе забит в небето. — Къде ще ходим утре?
— На цирк — каза разсеяно Аугуста, докато прибираше бележката в чантичката си. — В „Таймс“ пише, че ще има дресура на коне, фокуси и други неща.
— Ще бъде хубаво, нали? Но не мисля, че ще бъде толкова интересно, колкото днешното преживяване. А татко ще дойде ли с нас?