— Сали ми каза, че ако видя книгата затворена, трябва веднага да ти я дам — пътьом каза тя. — Не чу ли думите й, преди да издъхне?
Хари изгледа Питър, който тръгна след жена му. Вратата на салона беше затворена. Графът чу как Аугуста проплака, мъчейки се да я отвори. Но въпреки риданията тя не се поколеба да влезе в тъмната зала и да запали газената лампа. Хари ги последва, като се оглеждаше с любопитство. След превръщането на салона в клуб, Сали му беше забранила да влиза тук. Тя казваше, че това било само за жени и че няма да наруши закона и за най-добрите си приятели.
— Някак странно се чувстваш тук, нали? — подхвърли Питър на Хари. — Тя не ми даваше да припаря дори до прага. Винаги съм се притеснявал да надниквам тук.
— Напълно те разбирам — отвърна Хари, докато разглеждаше картините по стените. Много от тях му бяха познати. Всички изобразяваха жени, героини от митове и легенди, жени, оставили име в историята. Графът обаче все още смяташе, че популяризирането на жената в историята не е толкова важно.
— Любопитен съм например какво си мислят и говорят жените, когато са насаме и около тях няма мъже — размишляваше тихо на глас Шелдрейк. — Сали винаги казваше, че ако узная, ще се чудя много.
— А на мен ми казваше, че направо ще се шокирам — призна Хари. Той гледаше черната пелерина на съпругата си, която се развяваше пред него. Аугуста стигна до гръцкия пиедестал. Тук беше поставена книгата за облози — голяма, подвързана с кожа.
— Ето я знаменитата книга — рече Хари и тръгна към жена си.
— Да, това е. Затворена е. Трябва да я отворя, макар че не зная какво точно търся — проговори Аугуста.
Тя бавно отвори книгата. Хари внимателно зачете:
Госпожица Л. Б. и госпожица Р. М. се обзалагат на десет лири, че последната няма да получи обратно откраднатия й дневник.
Госпожица В. Р. се обзалага на пет лири с госпожица Д. Н., че граф Грейстоун ще поиска ръката на Ангела до края на месеца.
Госпожица Ф. О. се обзалага с госпожица С. П. на десет лири, че Аугуста Болингър ще развали годежа си с Грейстоун след два месеца.
— Господи! — измърмори Грейстоун. — Човек си мисли, че прави всичко тайно, а то…
— Дамите от „Помпея“ много обичат да се обзалагат. Но клубът ще бъде затворен. Сали ще липсва много на всичките си членове. Преди всичко на мен — каза Аугуста.
Хари тъкмо се готвеше да напомни на жена си, че тя вече не се нуждае от „Помпея“, защото има дом и семейство, когато от книгата изпадна нещо. Беше бележка.
— Дай да я видя! — Взе я Хари и започна да я разглежда напрегнато.
Питър надничаше през рамото му.
— Е, какво? — запита Шелдрейк.
— Това е списък с имената. Няма съмнение, това са членовете на клуб „Сабя“. Почеркът е на Сали.
— Познаваш ли някои от тях?
— Много странно… Това е старият код на Сали, с който тя ми предаваше информация през войната.
— Колко време ще бъде нужно да го дешифрираш? — попита Питър. — Като гледам, имената са около десетина.
— Няма да ми отнеме много време. Може би ще ми трябва повече, за да разбера кой от тях е Паяка — каза Хари, сгъна листчето и го пъхна в джоба си. — Хайде да тръгваме. Чака ни още много работа, преди да съмне.
— Аз с какво да помогна? — попита Аугуста.
— Отиваш в къщи, събуждаш прислугата, след това опаковаш багажа и рано сутринта към седем тръгвате с Мередит за Дорсет — каза сериозно Хари.
— В седем сутринта? Но, Хари, не искам да напускам града. Първо трябва да открием убиеца на Сали. Трябва да ми разрешите да остана.
— Съжалявам, но няма друга възможност. Трябва да заминеш. Паяка все още не е намерил списъка и е опасен повече от всякога — той я хвана за ръка и я повлече към вратата. — Питър, може би ще бъде добре и твоята годеница да замине веднага за Дорсет.
— Чудесна идея — каза Шелдрейк. — Не се знае какво може да й се случи в Лондон, докато аз търся Паяка. А и Аугуста ще си има добра компания.
— Много моля да престанете да ми налагате вашите планове. Имам глава и мога да мисля. Не искам да ходя в Дорсет — каза високо Аугуста.
— Ще отидеш — отговори натъртено Хари.
— Моля те, не настоявай…
— Не се тревожа само за теб. Боя се и за Мередит. Моята дъщеря, както и жена ми, трябва да бъдат на сигурно място. Имаме работа не с човек, а с чудовище и не зная докъде ще стигне в жестокостта си.
— Ти смяташ, че Мередит може да пострада? Но защо?
— Не ти ли е ясно, че ако Паяка реши да ме предизвика, той ще използва Мередит като мишена.
— О, да! Разбирам. Дъщеря ти е най-скъпото нещо, което притежаваш. Може би той знае това.
„Грешиш, Аугуста. Имам две най-скъпи неща. Това сте ти и Мередит“ — помисли графът, но не каза нищо. Нека смята, че дъщеря му е най-скъпото нещо, тъкмо щеше да се грижи повече за нея. Природата й беше — такава — винаги взимаше другите под своя закрила, винаги защитаваше по-слабите.