— Моля те, нуждая се от помощта ти. Когато е с теб, ще знам, че детето е вън от опасност. Трябва да я изведеш извън Лондон, преди да започна издирването на Паяка.
— Да, разбира се. Ще я пазя дори с цената на живота си.
— Ти също се пази — каза Хари и я погали нежно по бузата.
— Разбира се.
— Заедно с теб и Мередит ще пратя въоръжена охрана. Хората ще ви съпровождат по пътя и ще останат с вас, докато всичко не свърши.
— Въоръжена охрана?! Но какво означава това, Хари? — възкликна Аугуста.
— Нищо. Не е толкова вълнуващо, колкото изглежда. Две въоръжени момчета. Ще бъдат част от прислугата. Ако се наложи, ще ви защитават.
— Мередит ще бъде по-добре в имението — съгласи се тя. — На село всички се познават и когато се появи чужд човек, веднага се забелязва. А има и много кучета. Кучето винаги ще извести, ако някой непознат се приближи до къщата.
— Точно така. Клаудия ще дойде също с теб за компания. — Хари погледна Аугуста.
— Съмнявам се, че моята братовчедка ще бъде готова да тръгне за Дорсет в седем часа сутринта.
— Ще бъде. Искам да излезе извън града колкото се може по-скоро — каза Питър.
— Всичко е ясно… За Клаудия това ще бъде интересно преживяване.
Питър сви рамене при мисълта какво би си помислила годеницата му.
Около седем часа сутринта всичко бе готово за път. Хари стоеше на стълбата пред къщата, за да се сбогува с дъщеря си и жена си. Мередит беше много разочарована, че напуска столицата и всичките забавления. Но баща й беше обяснил, че се налага да заминат, защото има проблеми с имението и Аугуста трябва да бъде там и да го замества известно време. Тя прие това обяснение, но му напомни, че не е видяла почти нищо от Лондон.
— Скоро ще се върнеш и аз ще ви придружавам навсякъде.
— Ще бъде много хубаво, татко, да бъдем пак тримата — тя явно беше доволна, прегърна го развълнувана и си взе довиждане.
— Довиждане, Мередит — каза Хари, вдигна дъщеря си и я сложи на седалката в каретата, после се обърна към Аугуста, която идваше към тях.
Беше облечена в тъмнозелена рокля, с широкопола шапка на главата. Изглеждаше много елегантна, въпреки че беше бързала, за да тръгнат навреме. Грейстоун се усмихна.
— Е, за сега всичко е наред — тя се изправи точно пред него, погледна го право в очите, сериозно, решително.
— Братовчедка ти ще те чака пред дома си. Преспете в гостилницата по пътя и утре сутринта тръгнете — разпореди Хари и после добави: — Ще ми липсваш много, Аугуста.
— И вие ще ми липсвате, милорд. Ще чакам завръщането ви с нетърпение… Много те моля, пази се, Хари!
— Ще се пазя.
Тя се наведе, после неочаквано вдигна главата си и го целуна пред всички. Хари я задържа в прегръдките си.
— Обичам те — промълви тя и се отдръпна леко.
— Аугуста… — той инстинктивно понечи да я задържи, ала жена му беше стъпила в каретата.
Графът остана на улицата и дълго гледа отдалечаващата се кола. Дълго след това в ушите му звучаха последните й думи. Толкова отдавна ги бе чакал. За първи път бе изрекла гласно това „Обичам те“. Заключената врата в него вече беше широко отворена. „Господи, аз също те обичам — каза си Хари. — Не съм осъзнавал досега, че ти си част от мен. Обичам те, Аугуста, обичам те!“
Той влезе в библиотеката, седна зад писалището и извади листа на Сали. Не му трябваше много време, за да дешифрира кода. Имената бяха единадесет. Някои познаваше, бяха загинали през войната. Други от тях не се бяха занимавали с шпионаж. Трети изобщо не му бяха известни. Може би Питър щеше да му разкаже нещо за тях.
Последното от имената в списъка обаче прикова вниманието му. Той беше впил поглед в белия лист, когато Питър влезе в библиотеката.
— Всичко е наред. Заминаха живи и здрави за Дорсет. Току-що ги изпратих и се простих с Клаудия. Мередит ти изпраща целувки и ти напомня, че все още не е разгледала Лондон. Иска отново да ходи на цирк — разприказва се Шелдрейк.
— А Аугуста? Каза ли нещо? — искаше му се да бъде сдържан.
— Каза, че ще се грижи за дъщеря ти — отвърна Питър.
— Тя е жена, на която може да се разчита — промърмори Хари.
— Да, така е — Питър се наведе над листа. — Какво откри? Има ли нещо интересно?
Без да продума, Хари обърна листа към Шелдрейк и видя удивения му поглед, когато стигна до последното име.
— Лъвджой?! Боже Господи! Всичко става ясно. Няма семейство, минало, близки приятели. Той е разбрал отнякъде, че правим разследване, и е искал да ни подведе по грешна следа. Опита се да ни подлъже, че Ричард Болингър е Паяка.