— Да, той е разбрал, че списъкът с имената е попаднал в ръцете на Сали.
— Отишъл е да го търси и я е убил. Мръсник! — изкрещя Питър, ръката му се сви в юмрук. — Добре.
Кога започваме?
— Тази вечер ще идем у Лъвджой и аз ще вляза в библиотеката му.
— Аз съм с теб. Тази вечер, нали?
— Да, ако ни се отдаде възможност.
Нямаха обаче възможност да влязат у Лъвджой същата вечер. Той имаше гости и Питър и Хари наблюдаваха светлините на дома му чак до сутринта.
На следващата нощ двамата изчакаха Лъвджой да отиде в клуба, промъкнаха се през прозореца и влязоха в библиотеката. Беше около полунощ.
— А, ето го и глобуса, за който ми говореше — каза Питър.
— Мисля, че не трябва да гледаме в глобуса. Лъвджой не скри, че има сейф, когато бях тук по повод полицата на Аугуста. Трябва да има още някое тайно място — отбеляза Хари.
— Да. Точно така. Там няма нужда да търсим — за всеки случай Питър отвори глобуса и надникна в него, но нищо не откри. Затвори го и се отправи към другия ъгъл на стаята.
Двайсетина минути по-късно Хари намери това, което търсеше. В една от дъските на пода бе видял ключалка.
— Шелдрейк, мисля, че открих това, което търся.
Графът бързо се справи с ключалката и извади малка метална кутийка. За секунда двамата замряха неподвижно. В коридора се чуха стъпки. Изглежда беше един от слугите, който се връщаше пиян от кварталната кръчма.
— Трябва да разгледаме съдържанието другаде.
Един час по-късно Хари, седнал удобно в кабинета си, отвори кутията. Първото нещо, което забеляза, бяха някакви скъпоценни камъни.
— Изглежда, че Паяка е взимал заплатата си не в пари, а в бижута — учуди се Питър.
— Да. Така изглежда — Хари изсипа кутията и пръстите му напипаха някакъв хартиен пакет. Той бързо развърза връвта, омотана около него. Между листата извади малко тефтерче, в което бяха отбелязвани дати и часове. Последната дата привлече вниманието му.
— Какво откри? — попита Питър. Хари прочете:
— Луси Ан, Уамът, петстотин лири, юли.
— По дяволите, какво означава всичко това? Да не би да има някоя дама в Уамът?
— Съмнявам се — промърмори Хари. — Уамът е на осем мили от имението ми. И там има пристанище.
— Това всеки го знае — каза Питър.
— Луси Ан несъмнено е някаква лодка или малко корабче, но в никакъв случай име на жена. Паяка е платил някому петстотин лири за месец юли. Изглежда на капитана…
— Но това е този месец — Възкликна Питър. — Имам чувството, че корабчето всеки момент ще отплува. Помниш ли, Паяка винаги ни се изплъзваше по вода?
— Да. Този път обаче няма да му разрешим да го стори. — Хари затвори бележника. — Ще го открием още сега, тази нощ.
— Съгласен съм, Грейстоун.
Лъвджой беше прикрил много добре следите си. Хари и Питър се лутаха целия ден, докато разберат, че Паяка беше напуснал Лондон още сутринта.
Аугуста не можеше да заспи, гледаше в тавана и се стряскаше от всеки шум в огромната къща.
Преди да си легне, беше проверила навсякъде. Изпрати един от прислужниците да затвори всички врати и прозорци, нареди дори кучетата да спят в кухнята и да пазят. Икономът я увери, че къщата е в безопасност.
— Преди години графът нареди на всяка врата да се поставят стабилни брави, мадам — каза й той.
Аугуста обаче не можеше да заспи. Тя отметна завивките и взе халата си. Запали свещ, обу чехлите си и излезе. Искаше още веднъж да провери дали Мередит е добре. Още по пътя към стаята видя, че вратата й е отворена. Аугуста хукна натам.
— Мередит?
Леглото на детето беше празно. Помъчи се да се овладее. Не биваше да изпада в паника. Прозорецът на спалнята беше затворен.
За отсъствието на детето имаше редица логически обяснения: може би е слязла да пие вода или е отишла да похапне нещо в кухнята.
Аугуста тръгна към стълбите. През пръчките на парапета съзря светлина в библиотеката. Затвори очи, пое си дълбоко въздух и тръгна към светлината.
Когато отвори вратата на библиотеката, видя Мередит. Свита в голямото кожено кресло на баща си, тя изглеждаше толкова нежна и малка. Беше запалила газената лампа и четеше, отворила книга на коленете си. Детето вдигна глава и я погледна.
— О, Аугуста. И ти ли като мен не можеш да заспиш?
— Да. Наистина не мога — тя се усмихна, за да скрие притеснението си. — Какво четеш?
— Мъча се да чета Уолтър Скот. Но е много труден, има много непознати думи.
— Да, сигурно. Искаш ли аз да ти почета? — графинята сложи свещта на писалището.
— О, да, моля те. Почети ми, ще ми бъде приятно.