Простена и притисна лице към бедрата й. После стана, прегърна я и покри лицето и шията й с целувки.
— Искам да ти покажа още нещо — каза след малко. От вълнение гласът му звучеше дрезгаво.
Отидоха на улица „Дагер“. Дейвид бързаше и пристигнаха силно задъхани. На прага я помоли да затвори очи и я отведе до статива. Там й позволи да ги отвори и Виан се озова пред портрета си. Беше я нарисувал в същата тази стая, заспала на леглото, само по бельо, краката й, формите на тялото й се очертаваха под завивката. Тя я пазеше от погледите и същевременно я разкриваше.
Виан установи, че изглежда невероятно изкусителна. Обърна се към Дейвид. Той я гледаше с очакване. Опита се да прочете в очите й харесва ли картината. За миг тя повярва, че отново ще падне на колене. „Ако сега му кажа, че не му се е удало да ме нарисува, ще бъде съкрушен“, помисли си Виан. Усети каква власт върху него притежава в този момент. Прозрението беше ново за нея, учуди я и я опияни. „Ние се нуждаем един от друг, невъзможно е да живеем един без друг, нищо че понякога си вгорчаваме живота…“
Дейвид буквално рухна пред очите й.
— Не ти харесва — промълви той.
— О, не! Картината е прекрасна! Ти ме виждаш както никой друг. Придал си ми такова излъчване! И как само си водил четката… Как успя да нарисуваш косата ми алабастрова? Никога не съм виждала такъв цвят…
— Наистина ли? Харесва ти! — В гласа му звучеше безкрайно облекчение.
— Една от най-прекрасните картини, които си рисувал.
— Можеш ли да ми простиш? Тъкмо тази картина ме тласна да те отпратя снощи. Сигурно няма да е за последен път. Съжалявам, задето се държах така безобразно. Не бях в състояние да прекъсна работата си. Много искам да ти обясня как се чувствам, но се боя, че няма да ме разбереш. — Прегърна я и отново помоли: — Прости ми!
— Вече ти простих. Преди малко, в любовния павилион.
— Позволи ми въпреки това да ти обясня. Никога не съм искал съвместен живот. Винаги съм си представял как живея сам, със своето изкуство. А после се появи ти, седна на тази маса. Мръзнеше, а ръцете ти на перачка… Пожелах те. Дълго се борих със себе си — дали да те пусна в живота си. Мислех, че нашата история ще отмине както всички предишни. Ала ти ми стана твърде близка и не бях в състояние да се отбранявам. Отначало ме беше яд на теб. Сега обаче знам: ти си единствената жена, с която искам да живея. Въпреки това и занапред ще има моменти, когато няма да търпя никого около себе си. Дори теб. Можеш ли да ме разбереш?
Погледът му й каза, че говори истината. После този поглед се промени, стана изискващ, страстен. Виан изпита чувството, че той я съблече с поглед.
Плъзна език по устните си и той се разтрепери от възбуда.
— Ела, люби ме и ме направи щастлива — пошепна тя.
Моментите, когато Дейвид се затваряше напълно в себе си и отказваше да говори, идваха отново и отново, на неравномерни интервали. Виан ги приемаше, макар да й беше трудно. Само понякога се оплакваше и го обвиняваше:
— Какво ще стане, ако аз се почувствам зле? Защо се съобразяваме само с твоите настроения?
Всеки път обаче си спомняше, че заради живописта той е скъсал дори със семейството си, и млъкваше. След края на творческата фаза обикновено й показваше картина, на която бе изобразена тя. Остана верен на учителите си и я представяше в типично женски пози и дейности. Виан стои до масата и чисти зеленчуци, облечена празнично, излиза на разходка, седи с приятелка на терасата на кафене. Нарисува я на пазара, както и да прави утринния си тоалет. Направи й и няколко акта. Обичаше да я рисува в гръб и създаде поне дузина такива портрети.
Обикновено тя стоеше с гол гръб пред огледалото или до прозореца.
— Показваш ли портретите ми на посетителите? — попита го веднъж.
Дейвид се засмя.
— Естествено. Нали трябва да чуя мнението на колегите. Идват и хора, които желаят да купят картина. Нали не ти е неприятно? Попаднала си сред много известни личности. Помисли за мадам Пикасо.
— Пикасо винаги е отказвал да се ожени за Фернанд Оливие — не можа да се сдържи Виан.
Дейвид подмина остротата й.
— Права си, но всички я наричат мадам Пикасо.
Виан въздъхна.
— Родителите ми никога не бива да видят тези картини. Това ще ги убие.
Родителите й… Понякога й липсваха силно, друг път по-малко. Писа им веднага след като я назначиха на новата работа, изгаряше от нетърпение да сподели с тях гордостта и радостта си. Майка й отговори, че много се радвала за нея, и както обикновено прибави поздрави от баща й. От Арно обаче не дойде нито дума. Клотилд не й съобщаваше новини от Сен Флоран. „А и какво ли може да се случи там — помисли си горчиво Виан. — Нали затова се махнах.“ Във всяко писмо молеше майка си да дойде в Париж, макар да знаеше, че няма смисъл. В отговор майка й никога не повдигна въпроса Виан да посети семейството си в Сен Флоран. Което означаваше, че баща й не й е простил.