Всичко това я натъжаваше, но не бе в състояние да го промени, затова се хвърли в работа.
Петнадесет
Виан обичаше най-много пролетта в Ботаническата градина. Първите цветя се разтваряха. Лалета и незабравки, лютичета и нарциси бяха засадени в сложни шарки, които с орнаментите и завъртулките си приличаха на ориенталски килими. Над тях разцъфваха храстите глог и ранните овощни дървета.
И тази сутрин спря, за да се порадва на гледката. От съседната зоологическа градина се чуваше животински рев.
Беше още рано и по алеите имаше малко хора. Сред тях, естествено, беше Максим, един от градинарите; беше се сприятелила с него през изминалата година — чувстваше го като баща.
Чу неравните му стъпки зад себе си по скърцащия чакъл. Откакто през февруари го пребиха при демонстрация на Дясната лига, Максим куцаше. Той се бе отървал жив, но през този ден Париж даде петнадесет жертви. Дясната лига, включваща и съюзите на бившите фронтоваци, се бореше за разтурянето на Парламента. Действаха по примера на Хитлер, който от година управляваше в Берлин. По алеите на Ботаническата градина често се виждаха бежанци от Германия — търсеха малко спокойствие по пейките. Понякога обаче водеха оживени спорове.
— Харесва ли ти? — попита Максим и се опря на греблото си.
— Свършили сте страхотна работа — похвали го тя. — Прекрасно е. Как е кракът ти?
Максим свали шапката и си изтри челото.
— Ще се оправи. Само да беше видяла нападателите! Проклети фашисти! Трима ми се нахвърлиха. Ако не се бяха намесили няколко другари, щяха да ме очистят. А що се отнася до лехата: ще издържи най-много три седмици, стига да се запази това топло време. После започваме пак отначало.
— Сигурно в главата си вече имаш точен план как да подредиш растенията по цветове.
— А ти какво си мислиш! Синьо, бяло, червено — цветовете на Франция, Франция на Народния фронт! Мини после покрай оранжерията, ще ти дам узрели банани. Направо от дървото. Много си слаба, трябва да понапълнееш малко.
— Бананите не растат на дърво, а на храст. Но иначе приемам предложението с благодарност.
Винаги когато намираше време, Виан посещаваше двете оранжерии. В едната беше топло и влажно, неизменно миришеше на гниещи растения. Тук цареше субтропичен климат. Във втората беше горещо и сухо, там бяха пресъздадени условията в пустинята и степта. Тя не се интересуваше особено от кактуси и степни треви. Предпочиташе пищните тропици. Особено й харесваха бананите.
Това беше втората й пролет в Ботаническия институт. Работата се бе превърнала в естествена част от живота й. Работеше с радост. През първите седмици се наложи да научи безкрайно много нови неща. Понякога страдаше от празнотите в знанията си и губеше кураж. Колко самонадеяна е била да се смята за половин ботаничка!
Албер й обясняваше търпеливо, нерядко я изпращаше на лекции в университета. Виан сядаше в голямата аудитория и не пропускаше нито една дума на професора. И се справи. Ориентира се бързо. Обичаше работата си, намираше я много по-лека от тази в перачницата. Албер оценяваше помощта й и й възлагаше все повече задачи, защото сръчността й си пролича много скоро. Разрязваше растения със скалпела и сама залагаше обекти. Бързо овладя основите на каталогизирането. Често й поръчваха да сравнява растения от един вид, но от различни местообитания или дати, за да открие основни тенденции. Случваше се да установи, че растенията нямат нищо общо едно с друго, просто си приличат по външен вид. Особено се вълнуваше, когато им изпращаха неизвестни растения, понякога само отделни части. Ботаници от цял свят, а и любители, имаха право и дори ги канеха да изпращат намерени от тях растения, за да ги добавят към сбирката.
Задачата на работещите в института беше да определят растенията въз основа на цветовете и листата им, на парченца кора или корени — в зависимост от доставката. Виан показваше много фантазия, станеше ли дума за причисляването дори на най-малки части от растения. Обикновено използваше книгата за определяне на растенията, написана от шведския ботаник Лине — той обаче бе направил разпределението си въз основа на цветовете. Нерядко Виан не разполагаше с цветове, затова прибягваше до ботанически книги за деца. Познаваше някои от тях още от времето в Сен Флоран. Познанията, придобити в млада възраст, сега й бяха много полезни, ала съвсем не бяха достатъчни. Невинаги се придържаше стриктно към науката, а проявяваше творчество. Беше точна и старателна и това й помагаше. Понякога й се струваше, че няма никакъв шанс да определи към кой вид принадлежи изпратената част от растение — тогава се намесваше късметът.