Пазачката на залата — дребна, дебела жена — се втурна към нас и строго ни нареди да върнем стола на мястото му. Внезапно обектът на платното отстъпи на заден план. Сега ставаше дума как трябва да се държим в музея. Жан-Луи влезе в спор с представителката на персонала. Аз стоях настрана и се чувствах ужасно зле. Той вдигна стола и го постави в ъгъла демонстративно шумно. Потреперих. Възможно ли е да се срамуваш от нарисувана фигура? Внезапно осъзнах каква грешка съм допуснала, идвайки в музея с Жан-Луи. Би трябвало да знам, че той ще развали атмосферата. Не исках да стоя повече тук с него.
Извадих си телефона от чантата и застанах пред картината, за да я снимам.
— Искаш ли аз да го направя? — Жан-Луи протегна ръка.
— Сама ще се справя — отговорих доста рязко. Чувствах се длъжна да снимам лично. Това си беше мой мотив. Намесата на Жан-Луи би била грешка, дори предателство спрямо жената пред огледалото.
Направих няколко снимки и се обърнах към съпруга си:
— Искаш ли да се качим на петия етаж? Чувала съм, че оттам се разкрива чудна гледка към града.
— Окей. Свърши ли тук?
— Да.
Изпитвах облекчение, че най-после ще си отидем.
Жан-Луи излезе от залата. Останах още малко пред картината, за да се сбогувам.
— Пак ще дойда — пошепнах. — Искам да знам коя си. Този път няма да минат петнадесет години, преди да се върна в Париж. Обещавам го и на теб, и на себе си.
За да се качим на петия етаж, използвахме няколко ескалатора. От страната към Сена циферблатът на някогашния гаров часовник бе заменен с огромен прозорец. От него се разкриваше обширна панорама на север, чак до „Сакре Кьор“. При нормални обстоятелства щях да се наслаждавам на гледката. Обичах да гледам Париж отгоре. В момента обаче не бях тук. Жената от платното обсебваше мислите ми. Освен това се питах какво се е объркало. Неохотно показах на Жан-Луи забележителностите, разкрили се пред очите ни.
Най-лесно ми беше да понеса яркото синьо на центъра „Помпиду“ — намираше се съвсем наблизо.
— А там е Лувърът. Ето го и площад „Конкорд“.
— А онова отзад, с купола?
— Не знам. Хайде да си вървим. Тук започна да се пълни.
Зад нас се бяха стълпили още много посетители, желаещи да видят прочутата гледка. За мен красотата на Париж бе отстъпила на заден план. Бях потънала в мислите си. Безмълвно слязохме на партера и излязохме от музея.
Стояхме на площада пред сградата. Пред нас беше Сена, а зад нея, защитена със стени, градината на „Тюйлери“. Жан-Луи ме погледна с очакване. Надяваше се да му предложа какво да правим. Но аз вече нямах идеи. Не ми хрумна нищо, което бих искала да правя заедно с него. Мълчаливо се запътихме към една пейка и седнахме.
Сърце не ми даваше да покажа на мъжа си и други мои любими места в Париж. Нищо чудно да остане равнодушен или да прояви нетърпение. Само щеше да ми развали настроението.
Шокирана от внезапното прозрение, заплаках неудържимо. Насред оживения парижки площад.
— Какво ти стана? — попита безпомощно Жан-Луи. Седеше до мен и не знаеше какво да стори. Никога не е умеел да ме утешава. Просто не намираше правилните думи, не се вживяваше в чувствата ми. Съпругът би трябвало да умее тези неща, нали? Да утешава. Разплаках се още по-силно и той започна да проявява нетърпение.
— Е, къде сгреших пак? Влудяваш ме с твоята чувствителност, знаеш ли? Хората ме зяпат, сякаш съм те малтретирал. Винаги всички смятат мен за виновен. На първо място ти. Каквото и да направя, все си недоволна. Не съм виновен, че не съм следвал история на изкуството или нещо подобно!
Определено започваше да се ядосва.
Обърнах се към него и изтрих сълзите от лицето си. Той също се чувстваше зле, това се виждаше. По дяволите, всичко вървеше наопаки! Какво ставаше с нас?
— Хайде да си вървим вкъщи — предложих внезапно.
— Щом смяташ — кимна той.
Толкова се разбързахме, че взехме такси до хотела. Събрахме си багажа мълчаливо. Собственицата на хотела ни попита защо си тръгваме така неочаквано и аз промърморих нещо за спешни уговорки.
— Обикновено гостите ни удължават престоя си — рече тя.
Жан-Луи докара колата. Потеглихме.
Докато напредвахме в оживеното градско движение, имах чувството, че седя отстрани и се гледам как напускам Париж. С такава радост чаках новата среща, представях си какво ли не. Надявах се двамата с Жан-Луи отново да се намерим в този град.
Стана съвсем друго. Различията помежду ни се проявиха още по-отчетливо. Да, Париж ми помогна да видя как стоят нещата и да взема решение. За съжаление решението не беше на каквото се надявах. Внезапно осъзнах, че ако бях останала в Париж, никога нямаше да се откажа от следването. Ала далеч от града на мечтите си бях загубила представа за възможностите му. Връзката ни се бе скъсала.